Деймън Потанцувай за мен изпердаши няколко пъти наемника с мазния си бич. После, докато Кожаря и Жълтия Дик се обзалагаха колко бързо ще му замръзне кръвта, Рамзи нареди да извлекат нещастника до Портата за бойниците.
Големите главни порти на Зимен хребет бяха затворени и залостени, и толкова затрупани с лед и сняг, че портикулът трябваше да се изчука и почисти, преди да може да го вдигнат. Същото беше и при Ловната порта, макар че там поне ледът не беше проблем, тъй като портата наскоро бе използвана. Кралската порта не беше и ледът беше стегнал веригите на подвижния мост като камък. Така оставаше Портата за бойниците, малка сводеста врата във вътрешната стена. Само половин порта всъщност: имаше подвижен мост над замръзналия ров, но не и съответен портал през външната стена, тъй че предлагаше достъп до външния бастион, но не и към света отвъд него.
Пренесоха плувналия в кръв наемник по моста и след това нагоре по стъпалата, после Кожаря и Алин Киселия го хванаха за ръцете и краката и го метнаха от стената от осемдесет стъпки височина. Преспите се бяха натрупали толкова високо, че го глътнаха целия… но стрелците на бойниците твърдяха, че го зърнали по-късно да влачи счупения си крак през снега. Един накичил задника му със стрела, докато се гърчел из преспите.
— Ще е умрял до час — увери ги лорд Рамзи.
— Или ще смуче кура на лорд Станис до заник-слънце — подхвърли Ъмбър Курвенската напаст.
— Той да внимава да не му го счупи — изсмя се Рикард Ризуел. — Всеки, който е навън в това, курът му замръзва на кокал.
— Лорд Станис се е загубил в бурята — каза лейди Дъстин. — На левги е оттук, мъртъв или издъхващ. Нека зимата да си свърши лошотията. Още няколко дни и снеговете ще го затрупат с цялата му войска.
„И нас също“, помисли Теон, удивен от глупостта й. Лейди Барбри беше от Севера и би трябвало да внимава повече. Старите богове можеше да слушат.
Вечерята беше грахова каша и вчерашен хляб, а това също предизвика мърморене сред простите войници. Лордовете и рицарите ядяха пушен бут.
Теон се беше изгърбил над дървена купа и довършваше порцията си грахова каша. Леко докосване по рамото го накара да изтърве лъжицата си.
— Не ме пипай — рече той и се наведе да грабне лъжицата, преди някое от момичетата на Рамзи да я отнесе. — Не ме пипай.
Тя седна до него, много близо: друга от перачките на Абел. Беше млада, на петнайсет или шестнайсет, с несресана руса коса, плачеща за хубаво миене, и нацупени устни, плачещи за хубава целувка.
— Някои момичета обичат да пипат — отвърна му с лека усмивка. — Ако благоволи милорд, аз съм Холи.
„Холи курвата“, помисли той. Но беше хубавичка. Някога вече щеше да се е засмял и да я е дръпнал в скута си, но онова време бе свършило.
— Какво искаш?
— Да видя криптите. Къде са те, милорд? Бихте ли ми ги показали? — Холи си играеше с кичур от косата си, навиваше го на кутрето си. — Дълбоки и тъмни, казват. Хубаво място за пипане. Всички мъртви крале ще гледат.
— Абел ли те прати при мен?
— Може би. Може би сама се пратих. Но ако искате Абел, мога да го доведа. Ще изпее сладка песен на милорд.
Всяка нейна дума убеждаваше Теон, че всичко това е някаква хитрина. „Но чия и с каква цел?“ Какво можеше да иска Абел от него? Беше просто певец, сводник с лютня и фалшива усмивка. „Иска да знае как завзех замъка, но не за да направи песен от това.“ Отговорът го осени. „Иска да знае как сме влезли, за да може да излезе.“ Лорд Болтън беше затегнал Зимен хребет здраво като бебешки пелени. Никой не можеше да дойде или да си отиде без негово позволение. „Иска да избяга с перачките си.“ Теон не можеше да го вини, но все пак каза:
— Не искам да имам нищо общо с Абел или с теб, или с която и да било от сестрите ти. Просто ме остави на мира.
Отвън снегът се вихреше и сипеше. Теон се добра до стената, а след това тръгна покрай нея към Портата за бойниците. Щеше да вземе пазачите за двама от снежните човеци като Малкия Уолдър, ако не бе видял белите облачета пара от дъха им.
— Искам да повървя по стените — каза им и дъхът му също се заскрежи във въздуха.
— Адски студено е там горе — предупреди единият.
— Адски студено е тук долу — каза другият, — но прави каквото искаш, обърни-плащ. — И махна на Теон да мине през портата.
Стъпалата бяха утъпкани и хлъзгави, опасни в тъмното. Щом излезе горе на пътеката, той бързо намери мястото, откъдето бяха хвърлили наемния конник. Избута стената прясно нападал сняг, запълнила пролуката, и се наведе между двата зъбера. „Мога да скоча — помисли. — Той оживя, защо не и аз?“ Можеше да скочи и… „И какво? Да си счупя крак и да умра под снега? Да изпълзя и да замръзна до смърт?“