— Изгорете тялото — заповяда Рууз Болтън, — и гледайте някой да не се разприказва за това. Не искам да се разчуе.
Все пак се разчу. До обяд повечето в Зимен хребет бяха чули, мнозина — от устата на Рамзи Болтън, чието „момче“ беше Жълтия Дик.
— Като намерим мъжа, който го е направил — обеща лорд Рамзи, — ще му одера кожата, ще я опека на коричка като на пиленце и ще го накарам да я изяде до последното парче. — Разчу се, че плаща за името на убиеца златен дракон.
До вечерта смрадта в Голямата зала бе осезаема. При стотиците коне, кучета и хора, натъпкани под покрива, с подовете, хлъзгави от кал и топящ се сняг, конски фъшкии, кучешки лайна и дори човешки изпражнения, с въздуха, наситен от миризмите на мокро куче, мокра вълна и подгизнали конски чулове, не можеше да се намери удобство по пълните с мъже пейки, но пък имаше храна. Готвачите поднесоха големи късове прясно конско, овъглено отвън и кървавочервено отвътре, с печен лук и ряпа… и този път поне простите войници ядоха добре като лордовете и рицарите.
Конското месо беше твърде кораво за изпочупените зъби на Теон. Опитите да сдъвче му причиняваха убийствена болка. Затова намачка репите и лука с плоското на камата си и си направи ядене от това, после наряза конското на много малки парчета, изсмукваше всяко и го изплюваше. Така поне усети вкуса и се позасити от мазното и кръвта. Кокалът обаче не беше за него, тъй че го хвърли на кучетата и погледа как Сивата Джейни го отмъкна и избяга, докато Сара и Върба ръмжаха по петите й.
Лорд Болтън заповяда на Абел да им попее, докато ядат. Бардът изпя „Железни пики“, после „Зимната девица“. Когато Барбри Дъстин помоли за нещо по-весело, им изпя „Кралицата си смъкна сандала, кралят си смъкна короната“ и „Мечокът и красивата девица“. Фрей се разпяха с него и дори няколко северняци заблъскаха с юмруци по масите и зареваха: „Мечок! Мечок!“ Но шумът подплаши конете, тъй че певците скоро млъкнаха и музиката замря.
Момчетата на Копелето се бяха струпали под една скоба на стената, от която пушливо гореше факла. Лютън и Кожаря хвърляха зарове. Грънт бе сложил в скута си някаква никаквица и опипваше гърдите й. Деймън Потанцувай за мен си мажеше бича.
— Смрад — подвикна той. Потупа се с бича по прасеца като човек, който си вика кучето. — Пак започваш да смърдиш, Смрад.
Теон нямаше отговор за това освен тихото:
— Да.
— Лорд Рамзи смята да ти отреже устните, когато свърши всичко това — каза Деймън, докато лъскаше бича с мазен парцал.
„Устните ми бяха между краката на жена му. Такова оскърбление не може да остане ненаказано.“
— Както кажете.
Лютън се изсмя.
— Мисля, че го иска.
— Разкарай се, Смрад — каза Кожаря. — Стомахът ми се обръща от миризмата ти.
Другите се разсмяха.
Той избяга бързо, преди да са премислили. Мъчителите му нямаше да го последват навън. Не и докато вътре имаше храна и пиене, дашни жени и топли огньове. Докато напускаше залата, Абел пееше „Девиците, що разцъфват напролет“.
Снегът валеше толкова силно, че Теон не можеше да види на повече от три стъпки пред себе си. Озова се сам сред бяла пустош, стени от сняг се извисяваха от двете му страни, високи до гърдите. Когато вдигна глава, снежинките забърсаха бузите му като хладни меки целувки. Още чуваше музиката от залата. Тиха песен този път, и тъжна. За кратък миг се почувства почти в пълен мир.
По-натам се натъкна на някакъв мъж, който крачеше срещу него. Щом се озоваха лице в лице, очите им за миг се срещнаха. Мъжът отпусна ръка на камата си.
— Теон Обърни-плащ. Теон Родоубиеца.
— Не съм. Никога не… аз бях железнороден.
— Беше само една лъжа. Как може да дишаш още?
— Боговете не са свършили с мен — отвърна Теон и се зачуди дали това не е убиецът, бродещият в нощта, който бе натикал члена на Жълтия Дик в устата му и бутнал коняря на Роджър Ризуел от бойниците. Странно, не го беше страх. Смъкна ръкавицата от лявата си ръка. — Лорд Рамзи не е приключил с мен.
Мъжът го погледна и се засмя.
— Оставям те на него тогава.
Теон се повлече през виелицата. Качи се отново на зъберите на вътрешната стена. Всички празнини между зъберите бяха запълнени. Наложи се да пробие дупка през снежната стена… но нищо не можеше да види отвъд рова. Външната стена бе само сянка и смътни светлини, зареяни в тъмното.