„Светът е свършил.“ Кралски чертог, Речен пад, Пайк и Железните острови, всичките Седем кралства, всяко място, което бе познавал, всяко място, за което бе чел и за което беше мечтал, всичко бе изчезнало. Само Зимен хребет бе останал.
Беше впримчен тук с призраците. Старите призраци от криптите, по-младите, които сам бе създал, Микен и Фарлън, Гинир Червения нос, Агар, Гелмар Мрачния, жената на мелничаря от Жълъдова вода и двамата й малки сина, и всички останали. „Моята работа. Моите призраци. Всички са тук и са гневни.“ Сети се за криптите и за липсващите мечове.
Върна се в стаята си. Докато събличаше мокрите си дрехи, дойде Уолтън Стоманените пищялки.
— Ела с мен, Обърни-плащ. Негово благородие иска да говори с тебе.
Нямаше чисти и сухи дрехи, тъй че навлече същите дрипи и го последва. Стоманените пищялки го отведе до Голямата цитадела и някогашната дневна на Едард Старк. Лорд Болтън не беше сам. Лейди Дъстин седеше с него, пребледняла и със строго лице. Тока с желязна конска глава стягаше наметалото на Роджър Ризуел. Енис Фрей, с хлътналите му страни, зачервени от студ, стоеше близо до огъня.
— Казаха ми, че си обикалял из замъка — започна лорд Болтън. — Докладваха ми, че са те виждали в конюшните, в кухните, във войнишките спални, на бойниците. Забелязвали са те при развалините на рухнали цитадели, пред старата септа на лейди Кейтлин, да влизаш и излизаш от гората на боговете. Отричаш ли това?
— Не, м’лорд. — Знаеше, че това м’лорд ще удовлетвори лорд Болтън. — Не мога да спя, м’лорд. Обикалям.
Държеше главата си наведена, вторачен в старите прогнили рогозки, пръснати по пода. Не беше разумно да поглежда негово благородие в лицето.
— Бях момче тук преди войната. Повереник на Едард Старк.
— Беше заложник — каза Болтън.
— Да, м’лорд. Заложник. — „Но беше моят дом. Не истински дом, но най-доброто, което изобщо познавах.“
— Някой убива мои хора.
— Да, м’лорд.
— Не си ти, вярвам? — Гласът на Болтън стана още по-тих. — Не би се отплатил за всичката ми доброта с такова вероломство.
— Не, м’лорд, не съм аз. Не бих. Аз… само обикалям, нищо повече.
Лейди Дъстин проговори:
— Свали си ръкавиците.
Теон я погледна стреснато.
— Моля ви, не. Аз… аз…
— Направи каквото ти казва — рече сир Енис. — Покажи ни ръцете си.
Теон смъкна ръкавиците си и вдигна ръцете си да ги видят. „Не е като да съм застанал пред тях гол. Не е толкова лошо.“ Лявата му ръка имаше три пръста, дясната четири. Рамзи му беше взел само кутрето от нея, безименния и показалеца от другата.
— Копелето ти го направи това — каза лейди Дъстин.
— Ако благоволи м’лейди, аз… аз го помолих. — Рамзи винаги го караше да го моли. „Рамзи винаги ме кара да го умолявам.“
— Защо?
— Аз… не ми трябваха толкова много пръсти.
— Четири са достатъчни. — Сир Енис Фрей поглади с пръсти рехавата си кафява брада, израснала от тънката му брадичка като опашка на плъх. — Четири на дясната ръка. Все още може да държи меч. Кама.
Лейди Дъстин се изсмя.
— Всички Фрей ли сте такива глупаци? Погледнете го. Да държи кама? Той едва има сила да държи лъжица. Наистина ли смятате, че може да надвие онова отвратително същество на Копелето и да натика мъжеството му в гърлото?
— Всички тези мъртви бяха силни мъже — каза Роджър Ризуел — и никой от тях не е прободен. Обърни-плащът не е нашият убиец.
Светлите очи на Рууз Болтън бяха впити в Теон, остри като ножа за дране на Кожаря.
— Склонен съм да се съглася. Силата настрана, на него просто не му идва отвътре да измени на сина ми.
— Ако не е той, кой? — изсумтя Роджър Ризуел. — Станис има някакъв свой човек в замъка, това е ясно.
„Смрад не е човек. Не Смрад.“ Зачуди се дали лейди Дъстин им е казала за криптите и липсващите мечове.
— Трябва да търсим при Мандърли — измърмори сир Енис Фрей. — Лорд Виман не ни обича.
Ризуел не беше убеден.
— Обича си пържолите, мръвките и пайовете с месо обаче. Ще трябва да напусне масата, за да обикаля из замъка по тъмно. Прави го само когато ходи в нужника, та да клечи там по цял час.
— Не твърдя, че лорд Виман го прави лично. Довел е триста мъже. Сто рицари. Всеки от тях би могъл да…