— Нощната работа не е рицарска работа — каза лейди Дъстин. — А лорд Виман не е единственият, който загуби близки на вашата Червена сватба, Фрей. Да не мислиш, че Курвенската напаст ви обича повече? Ако не държахте Големия Джон, щеше да ви извади червата и да ви накара да ги изядете, както лейди Рогов лес си изяде пръстите. Флинт, Кервин, Толхарт, Слейт… всички имаха хора с Младия вълк.
— Домът Ризуел също — каза Роджър Ризуел.
— Дори Дъстин от Бароутън. — Лейди Дъстин изви устни в тънка, жестока усмивка. — Северът помни, Фрей.
Устата на Енис Фрей се изкриви от гняв.
— Старк ни опозориха. Това трябва да помнят северняците ви.
Рууз Болтън потърка напуканите си устни.
— Това дърлене няма да ни свърши работа. — Махна на Теон. — Свободен си. И внимавай къде ходиш. Иначе утре може тебе да намерим с червена усмивка. През гърлото.
— Да, милорд.
Теон сложи ръкавиците на осакатените си ръце и си тръгна, накуцвайки с осакатения си крак.
В часа на вълка все още не беше легнал — правеше поредната обиколка по вътрешните стени, надяваше се да се измори достатъчно, за да заспи. Вятърът духаше в лицето му и разтопените снежинки се стичаха по бузите му като ледени сълзи.
И тогава чу рога.
Дълъг самотен стон, надвисна сякаш над зъберите, задържа се в тъмния въздух, просмука се дълбоко в костите на всеки, който го чу. Навсякъде по стените на замъка стражите се обърнаха към звука, ръцете им се стегнаха на дръжките на копията. В разрушените зали и цитадели на Зимен хребет лордове зашъткаха на други лордове, коне зацвилиха и спящи се заобръщаха в тъмните си ъгли. А щом звукът на бойния рог заглъхна, заби барабан. Буум дуум Буум дуум Буум дуум. И едно име тръгна от устата на всеки мъж към другия, изписано с малки бели облачета дъх. Станис, шепнеха, Станис е тук, Станис е дошъл, Станис, Станис, Станис.
Теон потръпна. Баратеон или Болтън, за него беше все едно. Станис се беше съюзил с Джон Сняг на Вала, а Джон щеше да вземе главата му на мига. „Изтръгнат от прегръдките на едно копеле, за да умра от ръцете на друго, каква шега.“ Теон щеше да се изсмее на глас, ако помнеше как.
Барабанният тътен идваше сякаш от вълчия лес отвъд Ловната порта. „Те са пред стените.“ Теон тръгна по пътеката на стената, още един мъж сред десетките, които правеха същото. Но и когато стигнаха до кулите от двете страни на самата порта, нищо не можеше да се види отвъд бялото було.
— Да не са решили да пробват да ни издухат стените? — пошегува се един Флинт, когато бойният рог прозвуча отново. — Да не си мисли, че е намерил Рога на Джорамун?
— Толкова глупав ли е Станис, че да щурмува замъка? — попита един часовой.
— Той не е Робърт — заяви един мъж от Бароутън. — Ще се опита да ни умори от глад.
— Първо ще му замръзнат топките — рече друг часовой.
— Трябва да излезем и да ги изколим — заяви войник на Фрей.
„Направете го — помисли Теон. — Излезте навън в снега и умрете. Оставете Зимен хребет на мен и призраците.“ Рууз Болтън щеше да го направи с охота според него. „Трябва да сложи край на това.“ Замъкът беше твърде претъпкан, за да издържи дълга обсада, а верността на твърде много от лордовете не беше сигурна. Дебелият Виман Мандърли, Ъмбър Курвенската напаст, мъжете от дома Рогов лес и дома Толхарт, Локи, Флинт и Ризуел, всички те бяха северняци, заклети на дома Старк от безчет поколения. Момичето ги задържаше тук, кръвта на лорд Едард, но момичето беше само една глумска хитрина, агне в кожа на вълчище. Тъй че защо да не прати северняците на бой със Станис, преди фарсът да се е разкрил? „Касапница в снега. И всеки, който падне, е един враг по-малко за Дредфорт.“
Теон се зачуди дали ще му позволят да се бие. Тогава поне можеше да умре като мъж, с меч в ръка. Този дар Рамзи никога нямаше да му го даде, но лорд Рууз можеше. „Ако го помоля. Направих всичко, което поиска от мен, изиграх си ролята, предадох момичето.“
Смъртта бе най-сладкото избавление, на което можеше да се надява.
В гората на боговете снегът все още се топеше, щом докоснеше земята. От горещите езерца се вдигаше пара, наситена с миризмата на мъх, на кал и гнило. Топла мъгла висеше във въздуха и превръщаше дърветата в стражи, високи войници, загърнати в наметала от сумрак. В часовете на деня димящата гора често беше пълна със северняци, дошли да се помолят на старите богове, но в този час цялата бе само за Теон Грейджой.