Язовото дърво го чакаше с вещите си червени очи. Теон спря на ръба на езерцето и сведе глава пред издълбаното червено лице. Дори и тук чуваше ударите на барабана, буум ДУУМ буум ДУУМ буум ДУУМ буум ДУУМ. Като далечен гръм. Звукът идваше сякаш отвсякъде и отникъде.
Нощта беше безветрена и снегът се сипеше право надолу от студено черно небе, ала все пак листата на дървото на сърцето шумоляха името му.
„Теон — сякаш шепнеха, — Теон.“
„Старите богове — помисли той. — Познават ме. Знаят името ми. Бях Теон от дома Грейджой. Бях повереник на Едард Старк, приятел и брат на децата му.“
— Моля ви. — Падна на колене. — Меч, само за това моля. Нека да умра като Теон, не като Смрад. — По страните му потекоха сълзи, невъзможно топли. — Бях железнороден. Син… син на Пайк, на островите.
Отгоре се спусна листо, забърса челото му и падна в езерцето. Понесе се по водата червено, с пет пръста като кървава длан.
„Бран“ — промълви дървото.
„Те знаят. Боговете знаят. Видяха какво направих.“ И за един странен миг сякаш лицето на Бран бе издълбано в белия ствол на язовото дърво, гледаше го с очи червени, мъдри и тъжни. „Призракът на Бран“, помисли той, но това беше лудост. Защо Бран щеше да иска да го измъчва? Беше обичал момчето, никога нищо лошо не му беше направил. „Не убих Бран. Нито Рикон. Бяха само синове на мелничар, от мелницата до Жълъдова вода.“
— Трябваше да имам две глави, иначе щяха да ми се подиграят… да ми се смеят… те…
— На кого говориш? — попита нечий глас.
Теон се обърна рязко, ужасен да не би Рамзи да го е намерил, но бяха само перачките: Холи, Роуан и една, чието име не знаеше.
— Призраците — изломоти той. — Шепнеха ми. Те… знаят името ми.
— Теон Обърни-плащ. — Роуан го сграбчи за ухото и го изви. — Две глави трябвало да имаш, тъй ли?
— Иначе щели да му се смеят — каза Холи.
„Те не разбират.“
— Какво искате?
— Тебе — каза третата перачка, по-стара. Гласът й беше дълбок и имаше сиви кичури в косата.
— Казах ти. Искам да те пипна, обърни-плащ. — Холи се усмихна. В ръката й се появи нож.
„Мога да закрещя — помисли Теон. — Все някой ще чуе. Замъкът е пълен с въоръжени мъже.“ Щеше да е мъртъв преди помощта да стигне до него, разбира се, кръвта му щеше да попие в земята, за да нахрани дървото на сърцето. „И какво му е лошото на това?“
— Пипни ме — каза й. — Убий ме. — Имаше повече отчаяние, отколкото упоритост в гласа му. — Хайде. Убийте ме, както направихте с другите. С Жълтия Дик и другите. Вие бяхте.
Холи се засмя.
— Как може да сме ние? Ние сме жени. Цици и писанки. Тук сме да ни чукат, не да се плашат от нас.
— Копелето те измъчва, нали? — каза Роуан. — Отряза ти пръстите. Одра ти пръстчетата на краката. Изби ти зъбите. Горкото момченце. — Потупа го по бузата. — Няма да има повече такива неща, обещавам ти. Ти се помоли и боговете пратиха нас. Искаш да умреш като Теон? Добре. Ще ти дадем хубава бърза смърт, изобщо няма да боли. — Усмихна му се. — Но не и преди да попееш на Абел. Той те чака.
Тирион
— Партида деветдесет и седем. — Търговският агент изплющя с камшика си. — Две джуджета, добре обучени за ваше забавление.
Тържищният подиум беше вдигнат там, където широката кафява Скаазадан се вливаше в Робския залив. Тирион Ланистър надушваше солта във въздуха, смесена с вонята от клозетните изкопи зад робските кошари. Горещината не го дразнеше толкова, колкото влагата. Самият въздух сякаш бе натежал над него като топло одеяло над главата и раменете му.
— Куче и прасе включени в партидата — обяви водещият търга. — Джуджетата ги яздят. Забавляват гостите на пировете или ги използвате по своя прищявка.
Наддаващите седяха на дървени пейки и пиеха плодови напитки. Някои имаха роби, които им вееха с ветрила. Много бяха облечени в токари, странното облекло, така обичано от старата кръв в Робския залив, колкото елегантно, толкова и непрактично. Други носеха по-прости облекла: мъже с туники и наметала с качулки, жени в цветни коприни. Курви или жрици най-вероятно. Толкова далече на изток беше трудно човек да различи едните от другите.
Зад пейките стоеше тълпа западняци, подхвърляха си шеги и се майтапеха с тръжните процедури. „Наемници“, знаеше Тирион. Забеляза дълги мечове, кинжали и ками, метателни брадви и ризници под наметалата. Косите, брадите и лицата издаваха повечето като мъже от Свободните градове, но тук-там се мяркаха някои, които можеше да са от Вестерос. „Купуват ли? Или просто са дошли за зрелището?“