— Две и петстотин. — Женски глас този път: момиче, ниско, с широк кръст и с релефна черна стоманена броня, инкрустирана със злато. На гърдите на бронята бе изобразена харпия с вериги, увиснали от ноктите й. Двама роби войници я вдигнаха на щит на височината на раменете си.
— Три хиляди. — Смуглият мъж се запровира напред през тълпата, а спътниците му наемници разбутаха купувачите от пътя му. „Да. Приближи се.“ Тирион знаеше как да се оправя с наемници. И за миг не си помисли, че този човек иска да го забавлява на пирове. „Познава ме. Иска да ме върне във Вестерос и да ме продаде на сестра ми.“ Джуджето потърка уста да скрие усмивката си. Церсей и Седемте кралства бяха на половин свят оттук. Много и много можеше да се случи, докато стигнат там. „Изиграх Брон. Малко късмет и ще мога и този да изиграя.“
Старата и момичето се отказаха на три хиляди, но не и дебелият в жълтото. Претегли наемниците с жълтите си очи, облиза жълтите си зъби с лилав език и рече:
— Пет хиляди сребърника за партидата.
Наемникът се намръщи, сви рамене и обърна гръб.
„Седем ада.“ Тирион беше абсолютно сигурен, че не иска да стане собственост на огромния лорд Жълто шкембе. Дори само като го гледаше, отпуснат на носилката като планина от лой със свински жълтите му очи и гърди, големи колкото Хубавка, издули коприната на токара му, настръхваше. А миризмата, лъхаща от него, се усещаше дори на подиума.
— Ако няма повече наддавания…
— Седем хиляди — извика Тирион.
Вълна от смях заля пейките.
— Джуджето иска да се купи само — подхвърли момичето на щита.
Тирион й се ухили похотливо.
— Умният роб заслужава умен господар, а цялата пасмина тук май сте глупаци.
Това предизвика още смях от наддаващите и мръщене от водещия търга. Опипваше бича си нерешително, докато се мъчеше да отгатне дали това ще му донесе изгода.
— Пет хиляди е обида! — извика Тирион. — Играя на турнири, пея и казвам забавни неща. Мога да изчукам жена ви и да я накарам да запищи. Или жената на врага ви, ако предпочитате — какъв по-добър начин да го посрамите? Убивам с арбалет и мъже три пъти по-големи от мен треперят от страх, когато се срещнем на маса киваси. Дори ме знаят, че готвя от време на време. Вдигам десет хиляди сребърника за себе си! Заслужавам ги, много съм добър, о, да. Баща ми казваше, че винаги трябва да плащам дълговете си.
Наемникът в пурпурното наметало се обърна. Очите му срещнаха очите на Тирион над редиците други наддаващи и той се усмихна. „Топла усмивка — помисли джуджето. — Приятелска. Но богове, очите са студени. Може би все пак не искам той да ни купи.“
Жълтата планина от плът се въртеше в носилката си, на огромното му месесто лице беше изписано раздразнение. Измърмори на гхискарски нещо кисело, което Тирион не разбра, но тонът беше пределно ясен.
— Друго наддаване ли беше това? — Джуджето кривна глава. — Предлагам всичкото злато на Скалата на Кастърли.
Чу бича, преди да го усети, тънко и рязко изсвистяване във въздуха. Изпъшка от удара, но този път успя да се задържи на крака. Мисълта му бързо се върна към началото на пътуването му, когато най-неотложният му проблем бе да реши кое вино да пие с обедните си охлюви. „Виж какво става, когато гониш дракони.“ От устните му изригна смях и опръска първия ред купувачи с кръв и слюнка.
— Продадени сте — обяви търговецът. И го перна отново с бича, просто защото можеше. Този път Тирион падна.
Един от пазачите го дръпна да се вдигне на крака. Друг бутна с дръжката на копието си Пени да слезе от платформата. Вече извеждаха следващата на мястото им. Момиче, петнайсетинагодишно, не от „Селесори Коран“. Тирион не я познаваше. „На годините на Денерис Таргариен, или почти толкова.“ Търговецът нареди да я съблекат гола. „Поне това унижение ни беше спестено.“
Тирион се загледа над юнкайския лагер към стените на Мийрийн. Портите изглеждаха толкова близо… и ако можеше да се вярва на приказките в робските кошари, Мийрийн си оставаше свободен град засега. Зад онези ронещи се стени робството и робската търговия все още бяха забранени. Трябваше само да стигне до онези порти, да мине през тях и отново да е свободен човек.
Но това едва ли беше възможно, освен ако не изоставеше Пени. „А тя ще иска да вземем и кучето и прасето.“
— Няма да е толкова ужасно, нали? — прошепна Пени. — Той плати толкова много за нас. Ще бъде добър, нали?
„Докато го забавляваме.“