Видя също така и мъртвите, и чу умиращите. Под реещия се дим, миризмата на коне и острия солен мирис от залива се долавяше вонята на кръв и изпражнения. „Някаква зараза“, разбра той, докато гледаше как двама наемници изнасят труп от една палатка. Потрепери. Болест можеше да помете една армия по-бързо и от най-свирепата битка, казваше баща му.
„Още по-сериозна причина да се бяга, и то бързо.“
Четвърт миля по-натам видя сериозна причина да премисли. Беше се събрала тълпа — около трима роби, заловени при опит за бягство. Дойка видя, че гледа натам, и каза:
— Знам, че малките ми съкровища ще са мили и послушни. Виж какво става с тези, които се опитват да бягат.
Пленниците бяха завързани за редица кръстосани греди и двама прашкари изпробваха уменията си върху тях.
— Толоши — каза единият от пазачите им. — Най-добрите прашкари на света. Хвърлят оловни топчета вместо камъни.
Тирион никога не беше разбирал смисъла от прашките, след като лъковете имаха толкова по-голям обхват… но и никога не беше виждал толоши в действие. Оловните топчета нанасяха ужасно по-страшни рани от гладките камъчета, които използваха обикновените прашкари, и много по-страшни от раните от стрели също. Едно удари коляното на един от пленниците и то се пръсна на фонтан кръв и натрошена кост, а долната част на крака увисна на тъмночервена жила. „Е, този няма да бяга повече“, помисли Тирион. Мъжът се разкрещя и врясъците му се смесиха в утринния въздух със смеха на лагерни курви и ругатните на тези, които бяха заложили, че прашкарят няма да улучи. Пени извърна очи, но Дойка я хвана за брадичката и обърна главата й към тримата роби.
— Гледай — заповяда й. — Ти също, мечок.
Джора Мормон вдигна глава и изгледа Дойка. Тирион видя как се стегнаха мишците му. „Ще го удуши и това ще е краят за всички ни.“ Но рицарят само смръщи вежди и се обърна към кървавото зрелище.
Тухлените стени на Мийрийн потръпваха в утринната мараня. Убежището, до което те, нещастните глупаци, се бяха надявали да стигнат. „Колко дълго ще остане убежище обаче?“
И тримата неуспели бегълци бяха издъхнали, преди Дойка отново да подръпне поводите и колата да затрополи напред.
Лагерът на господаря им се намираше на югоизток от Старата вещица, почти в сянката й, простираше се върху няколко акра. „Скромната палатка“ на Йезан зо Кагаз се оказа палат от коприна в лимоненожълт цвят. Позлатени харпии се издигаха на пилоните на деветте й островърхи покрива. От всички страни я обкръжаваха по-малки палатки.
— Това са жилищата на готвачите на нашия благороден господар, на конкубинките и воините, и на няколко не толкова облагодетелствани родственици — каза Дойка, — но вие, миличките ми, ще имате рядката привилегия да спите в павилиона на самия Йезан. Той обича да държи съкровищата си близо до себе си. — Погледна намръщено Мормон. — Не и ти, мечко. Ти си голям и грозен и ще бъдеш окован навън. — Рицарят не реагира. — Първо обаче трябва да ви сложим нашийници.
Нашийниците бяха от желязо, позлатено, за да блести красиво. Името на Йезан беше всечено в метала с валириански глифове, а под ушите бяха закрепени две малки звънчета, за да издава носещият ги весел звън при всяка стъпка. Джора Мормон прие нашийника с навъсено мълчание, но Пени започна да плаче, докато оръжейникът затягаше нейния.
— Тежък е — оплака се тя.
Тирион стисна ръката й.
— От чисто злато е — излъга я. — Във Вестерос знатните дами мечтаят за такава огърлица. — „По-добре нашийник, отколкото пранга. Един нашийник може да се махне.“ Спомни си Шае и как златната верига беше блестяла, докато я извиваше и извиваше около гърлото й.
След това Дойка се разпореди да стегнат оковите на сир Джора на един кол до огнището, а той самият заведе джуджетата в господарския павилион и им показа къде ще спят, в застлана с килим ниша, отделена от главната шатра със стени от жълта коприна. Щяха да делят пространството с други съкровища на Йезан: момче с криви космати „кози крака“, момиче с две глави от Мантарис, брадата жена и едно грациозно същество, наречено Сладкиши, облечено в лунни камъни и мирска дантела.
— Опитвате се да решите дали съм мъж или жена — каза Сладкиши на джуджетата. После вдигна полите си и им показа какво има отдолу. — И двете съм, а господарят ме обича най-много.
„Колекция от уроди — помисли Тирион. — Някъде някой бог се смее.“
— Чудесно — каза на Сладкиши, която имаше лилава коса и виолетови очи, — но се надявахме поне веднъж ние да сме хубавците.