Повечето гости не им обръщаха повече внимание, отколкото на другите роби… но един юнкаец заяви пиянски, че Йезан трябвало да накара двете джуджета да се наебат, а друг поиска да разбере как Тирион си е загубил носа. „Натиках го в путката на жена ти и тя ми го отхапа“, за малко да отвърне… но бурята го беше убедила, че все още не иска да умре, тъй че отвърна:
— Беше ми отрязан за наказание за обида, милорд.
После един лорд със син токар с пискюли с тигрови очи си спомни как Тирион се бе похвалил с умението си на киваси на тържищния подиум и каза:
— Хайде да го пробваме. — Донесоха чинно игрална маса с фигури. Само след няколко мига лордът обърна побеснял масата и фигурите се пръснаха по килимите, придружени от юнкайски смях.
— Трябваше да му позволиш да спечели — прошепна Пени.
Кафявия Бен Плум вдигна падналата маса с усмивка.
— Пробвай с мен, джудже. Когато бях по-млад, Вторите синове сключиха договор с Волантис. Там научих играта.
— Аз съм само един роб. Благородният ми господар решава кога и с кого играя. — Тирион се обърна към Йезан. — Господарю?
Идеята, изглежда, развесели жълтия господар.
— Какъв залог предлагате, капитане?
— Ако спечеля, дай ми този роб — каза Плум.
— Не — отвърна Йезан зо Кагаз. — Но ако надвиеш джуджето ми, може да получиш цената, която платих за него, в злато.
— Готово — рече наемникът. Слугите събраха пръснатите фигури от килимите и двамата седнаха да играят.
Тирион спечели първата игра. Плум взе втората, при удвоен залог. Когато започнаха третия двубой, джуджето огледа противника си. Кафява кожа, бузи и челюст, покрити с късо подрязана четинеста брада, сиво-бяла, лицето му нагънато от хиляда бръчки, няколко стари белега. Плум изглеждаше добродушен човек, особено когато се усмихнеше. „Верният придворен — реши Тирион. — Добрият чичко, вечно усмихнат и пълен със стари поговорки и мъдрости.“ Всичко беше притворство. Усмивките изобщо не стигаха до очите на Плум, в които зад булото предпазливост се криеше алчност. „Алчен, но предпазлив е тоя.“
Наемникът беше почти толкова лош играч като юнкайския лорд преди него, но играта му бе по-скоро сдържана и неотстъпчива, отколкото смела. Началното му подреждане всеки път беше различно и в същото време еднакво: консервативно, отбранително, пасивно. „Не играе, за да победи — осъзна Тирион. — Играе, за да не загуби.“ Беше се получило във втората им игра, когато джуджето се надцени с една необмислена атака. В третата игра не стана, нито в четвъртата, нито в петата, която се оказа последната.
Към края на този последен двубой Плум — крепостта му бе в развалини, драконът му бе мъртъв, нападаха го слонове, а тежката конница на противника го бе заобиколила в тил — се усмихна и каза:
— Йоло отново печели. Смърт в четири хода.
— Три. — Тирион потупа дракона си. — Имах късмет. Може би ще трябва добре да ми потъркате главата преди следващата ни игра, капитане. Малко от този късмет току-виж полепнал по пръстите ви.
„Пак ще загубиш, но току-виж си ми дал по-добра игра.“ Ухили се, стана, взе каната с вино и пак почна да налива, след като бе направил Йезан зо Кагаз значително по-богат и Кафявия Бен Плум доста по-беден. Гигантският му господар се беше унесъл в пиянски сън по време на третата игра, бокалът се бе изплъзнал от пожълтелите му пръсти; но може би щеше да е доволен, когато се събудеше.
Върховният командващ Юрказ зо Юнзак си тръгна, подкрепян от двама яки роби, и това, изглежда, се оказа общ сигнал за другите гости също да напуснат. След като шатрата се опразни, Дойка се появи да каже на прислужващите, че може да си направят пир с остатъците.
— Яжте бързо обаче. Всичко това трябва да е почистено, преди да легнете да спите.
Тирион беше на колене — краката му се бяха схванали, а разкървавеният му гръб пищеше от болка — и се мъчеше да изтърка петното от разлятото вино на благородния Йезан по килима на благородния Йезан, когато надзирателят го потупа по бузата с бича си.
— Йоло. Добре се справи. Ти и жена ти.
— Не ми е жена.