— Курвата ти тогава. Ставайте, и двамата.
Тирион едва се надигна, единият му крак трепереше. Бедрата му се бяха стегнали на възли: бяха толкова схванати, че Пени трябваше да му подаде ръка, за да му помогне да се изправи.
— Какво сме направили?
— Много и много — рече надзирателят. — Дойка ви каза, че ще бъдете възнаградени, ако удовлетворите татко си, нали? Макар благородният Йезан да мрази да губи малките си съкровища, както вече сигурно сте разбрали, Юрказ зо Юнзак го убеди, че ще е егоистично да държи такива забавни изродчета за себе си. Възрадвайте се! В чест на подпечатването на мира ще имате честта да се биете на турнир във Великата яма на Дазнак. Хиляди ще дойдат да ви видят! Десетки хиляди! И ох как ще се смеем!
Джайм
Замък Гарваново дърво беше стар. Между древните му камъни беше израснал дебел мъх, запълзял нагоре по стените като вени по краката на старица. Две огромни кули обграждаха главната порта на замъка, а по-малки бранеха всеки ъгъл на стените. Всичките четвъртити. Кръгли и сърповидни кули удържаха по-добре срещу катапулти, тъй като хвърляните камъни по-лесно се отклоняваха от извита стена, но Гарваново дърво предхождаше това строително съображение.
Замъкът господстваше над широка плодородна долина, която карти и хора наричаха долината Блекууд, Черния лес. Беше си долина, несъмнено, но никакви дървета не бяха расли тук от няколко хиляди години, било то черни, кафяви или зелени. Някога, да, но брадви отдавна бяха разчистили дърветата. На мястото на някогашните високи дъбове се бяха издигнали домове, мелници и укрепления. Земята беше гола и разкаляна, осеяна тук-там с преспи топящ се сняг.
Между стените на замъка обаче беше останало малко гора. Домът Блекууд пазеше старите богове и ги почитаха като Първите хора в дните преди андалите да дойдат във Вестерос. Казваха, че някои от дърветата в тяхната гора на боговете са стари като четвъртитите кули на Гарваново дърво, особено дървото на сърцето, язово дърво с колосална големина, чиито горни клони можеше да се видят от левги разстояние като костеливи пръсти, драскащи небето.
Когато Джайм Ланистър и ескортът му поеха между ниските хълмове през долината, не остана почти нищо от нивите, фермите и овощните градини, обкръжавали някога Гарваново дърво: само кал и пепел и тук-там — почернели коруби от домове и мелници. Бурени, тръни и коприва бяха израснали в тази пустош, но нищо, което можеше да се нарече посев. Накъдето и да погледнеше, Джайм виждаше ръката на баща си, дори в костите, които зърваха понякога край пътя. Повечето бяха кости на овце, но имаше и на коне, и на крави, а от време на време виждаха и човешки черепи или скелети, през чиито гръдни кошове бяха израсли бурени.
Никакви големи войски не обкръжаваха Гарваново гнездо, както бе обкръжен Речен пад. Тази обсада беше по-скоро нещо лично, последната стъпка в танц, продължавал столетия. В най-добрия случай Джонос Бракън разполагаше с петстотин мъже около замъка. Джайм не видя обсадни кули, нито тарани или катапулти. Бракън нямаше намерение да разбива портите на Гарваново дърво, нито да щурмува високите му дебели стени. Не очакваше подкрепления, така че беше решил да изтощи съперника си с глад. Несъмнено в началото на обсадата бе имало излази и малки схватки, но въвлечени от половин година в това, двете страни се бяха уморили от подобни глупости. Наложили се бяха скуката и рутината, враговете на дисциплината.
„Крайно време е това да приключи“, помисли Джайм Ланистър. След като Речен пад вече бе в ръцете на Ланистър, Гарваново дърво беше последната останка от краткотрайното кралство на Младия вълк. Щом го завземеше, работата му по Тризъбеца щеше да е приключила и щеше да е свободен да се върне в Кралски чертог. „При краля“, каза си, но друг глас в ума му прошепна: „При Церсей.“
Щеше да се наложи да се изправи пред нея, да. Стига Върховният септон да не я убиеше дотогава. „Ела веднага — беше написала в писмото, което той заповяда на Пек да изгори в Речен пад. — Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага.“ Нуждата й от помощ бе съвсем реална, Джайм не се съмняваше в това. Колкото до останалото… „ебеше се с Лансел и Озмунд Черното котле, и с Лунното момче, доколкото знам…“ Не можеше да се надява да я спаси. Беше виновна във всички углавни престъпления, в които я обвиняваха, а той беше без дясна ръка.
Когато видяха колоната, стражите ги изгледаха по-скоро с любопитство, отколкото със страх. Никой не подаде сигнал за тревога, което напълно устройваше Джайм.