— Речен пад? Или Кралски чертог?
— И двете.
Лорд Титос не се опита да го разубеди.
— Хостър може да е готов за път до час.
Така се оказа. Момчето срещна Джайм при конюшните с навито походно одеяло, метнато на рамо, и вързоп свитъци под мишница. Не можеше да е на повече от шестнайсет, но беше по-висок дори от баща си, почти седем стъпки крака, пищялки и лакти, възлесто дългуресто момче със зализан назад перчем.
— Лорд-командир. Аз съм заложникът ви, Хостър. Хос ме наричат. — Усмихна се широко.
„Да не си мисли, че това е някакъв майтап?“
— И кои те наричат така?
— Приятелите ми. Братята ми.
— Не съм ти приятел и не съм ти брат. — Това изтри усмивката от момчешкото лице. Джайм се обърна към лорд Толос. — Милорд, моля да няма недоразумения по въпроса. Лорд Берик Дондарион, Торос от Мир, Сандор Клегейн, Бриндън Тъли, тази жена Каменно сърце… всички те са разбойници и бунтовници, врагове на краля и на всички негови верни поданици. Науча ли, че вие или вашите хора ги криете, защитавате или им помагате по какъвто и да е начин, няма да се поколебая да ви пратя главата на сина ви. Надявам се, че разбирате това. Разберете и следното: аз не съм Риман Фрей.
— Не сте. — Устата на лорд Блекууд се стегна на тънка черта. — Знам с кого си имам работа. С Кралеубиеца.
— Добре. — Джайм се качи на седлото и обърна Чест към портата. — Желая ви добра жътва и да се радвате на кралския мир.
Не язди дълго. Лорд Джонос Бракън го чакаше край Гарваново дърво, малко извън обсега на добър арбалет. Беше яхнал облечен в броня дестриер и беше надянал броня и ризница, и сив стоманен шлем с гребен от конски косъм.
— Видях, че смъкват знамето с вълчището — каза щом Джайм стигна до него. — Свърши ли се?
— Свърши и оттатък. Прибирай се вкъщи и си сади нивите.
Лорд Бракън вдигна забралото на шлема си.
— Вярвам, че имам повече ниви за садене, отколкото преди да идеш в замъка.
— Копчило, Дървен плет, Медено дърво и всичките му пчелини. — Забравил беше едно. — А, и Хълма на арбалета.
— Мелница — каза Бракън. — Трябва ми и мелница.
— Господарската.
Лорд Джонос изсумтя.
— Е, добре, ще свърши работа. Засега. — Посочи Хостър Блекууд, който яздеше по-назад с Пек. — Този ли ти даде за заложник? Измамили са те. Тоя е слабак. Вода вместо кръв. Не го гледай колко е висок, всяко от момичетата ми може да го счупи като гнил клон.
— Колко дъщери имате, милорд? — попита Джайм.
— Пет. Две от първата ми жена и три от третата. — Като че ли се усети, че може би е казал твърде много, но късно.
— Пратете една от тях в двора. Ще има привилегията да придружава кралицата регент.
Лицето на Бракън помръкна.
— Така ли се отплащате за приятелството на Каменна ограда?
— Да бъде придворна дама на кралицата е огромна чест — напомни му Джайм. — Може би ще е добре да й го набиете в главата. Ще чакаме момичето преди да е изтекла годината.
Не изчака за отговор, а леко докосна Чест със златните си шпори и подкара в галоп. Хората му го последваха в колона, с развети знамена. Замъкът и лагерът скоро се изгубиха зад тях, скрити зад прахта на копитата им.
Нито разбойници, нито вълци ги безпокоиха по пътя до Гарваново дърво, тъй че Джайм реши да се върне по друг маршрут. Ако боговете бяха добри, можеше да се натъкне на Черната риба или да подмами Берик Дондарион в неразумно нападение.
Караха по течението на Вдовишко корито. Денят свършваше. Джайм повика заложника си и го попита къде да намерят най-близкия брод и момчето ги отведе.
Докато колоната цапаше през плитките води, слънцето залязваше зад два тревисти хълма.
— Гърдите — каза Хостър Блекууд.
Джайм си спомни картата на лорд Бракън.
— Между онези хълмове има село.
— Медниково дърво — потвърди момчето.
— Там ще спрем на лагер за през нощта. — Ако намереха селяни, те можеше да знаят нещо за сир Бриндън или разбойниците. — Лорд Джонос ми спомена нещо чии гърди били — подхвърли той на момчето Блекууд, докато яздеха към смрачаващите се хълмове на последните лъчи дневна светлина. — Бракън ги наричали с едно име, а Блекууд с друго.
— Да, милорд. От стотина години. Преди това са били Майчините гърди или просто Гърдите. Две са и се смята, че приличат на…
— Виждам на какво приличат. — Джайм неволно си помисли за жената в палатката и как се опитваше да прикрие големите си тъмни зърна. — Какво се е променило преди сто години?