Пек се вторачи в дървото, след това кимна към празните къщи.
— Къде са хората?
— Крият се — отвърна Джайм.
Всички огньове в домовете бяха загасени, но някои все още димяха и нито един не беше изстинал. Козата, която Лютия Хари Мерел намери да пасе в една зеленчукова градина, беше единственото живо същество наоколо… но селото имаше твърдина, яка като всяка друга в Речните земи, с дебели каменни стени, високи дванайсет стъпки, и Джайм разбра къде ще намери селяните. „Крият се зад тези стени, щом дойдат нападатели. Затова все още има село тук. И сега пак се крият, от мен.“
Спря Чест пред портите на твърдината и каза високо:
— Вие вътре. Няма да ви навредим. Ние сме кралски хора.
На стената над портата се показаха лица.
— Че то кралски хора ни изгориха селото — извика един. — Преди това други кралски хора ни взеха овцете. Бяха на друг крал, но за овцете ни беше все едно. Кралски хора убиха Харсли и сир Ормънд и изнасилиха Лейси, а после тя умря.
— Не са били мои хора — каза Джайм. — Ще отворите ли портите?
— Като си идете.
Сир Кенос се приближи до него.
— Можем много лесно да разбием тая порта или да я подпалим.
— Докато те хвърлят камъни отгоре ни и ни пронизват със стрели. — Джайм поклати глава. — Няма смисъл да се лее кръв. Тези хора не са ни направили нищо лошо. Ще се подслоним в къщите им, но никакво крадене. Имаме си провизии.
Вързаха конете на селската мера и вечеряха със солено овнешко, сухи ябълки и кораво сирене. Джайм яде малко и пи вино с Пек и заложника Хос. Опита се да преброи петаците, заковани на стария дъб, но бяха твърде много и им загуби бройката. „За какво е всичко това?“ Момчето на Блекууд щеше да му каже, ако го попиташе, но това щеше да развали загадката.
Назначи постове, та никой да не напусне селото. Прати навън и съгледвачи, за да не ги изненада враг. Към полунощ двама се върнаха със заловена жена.
— Яздеше право към нас, милорд. Иска да говори с вас.
— Милейди — каза Джайм. — Не мислех, че ще ви видя отново толкова скоро. — „Богове мили, изглежда с десет години по-стара, отколкото когато я видях последния път. Какво е станало с лицето й?“ — Тази превръзка… ранили са ви…
— Ухапване. — Докосна дръжката на меча си, меча, който той й беше дал, Клетвопазител. — Милорд, възложихте ми да търся.
— Момичето. Намери ли я?
— Да — каза Бриен, Девата на Тарт.
— Къде е?
— На един ден езда. Мога да ви заведа при нея, сир… но трябва да дойдете сам. Иначе Хрътката ще я убие.
Джон
— Р’хлор — запя Мелисандра, вдигнала високо ръце срещу падащия сняг, — ти си светлината в очите ни, огънят в сърцата ни, топлината в слабините ни. Твое е слънцето, което топли дните ни, твои са звездите, които ни пазят в мрака на нощта.
— Слава на Р’хлор, Господаря на Светлината — отвърнаха сватбените гости в накъсан хор, преди поривът на леденостудения вятър да отвее думите им. Джон Сняг вдигна качулката на наметалото си.
Снеговалежът беше лек този ден, рехави снежинки, заиграли във въздуха, но вятърът духаше от изток покрай Вала, студен като дъха на леден дракон в приказките, които разказваше баба Нан. Дори огънят на Мелисандра потръпваше: пламъците се свиваха в изкопа и пращяха тихо, докато червената жрица пееше. Само Дух сякаш не усещаше студа.
Алис Карстарк се наведе към Джон.
— Сняг по време на сватба означава студен брак. Милейди майка ми често го казваше.
Той хвърли поглед към кралица Селайз. „Сигурно е имало виелица в деня, в който Станис се е оженил.“ Присвита под хермелиновата си мантия и обкръжена от своите дами, слугини и рицари, южняшката кралица изглеждаше крехка, бледа и съсухрена. На тънките й устни бе замръзнала напрегната усмивка, но очите й бяха изпълнени с благоговение. „Мрази студа, но обича пламъците.“ Трябваше само да я погледне, за да го разбере. „Една дума от Мелисандра и ще влезе в огъня на драго сърце, ще го прегърне като любим.“
Не всички хора на кралицата като че ли споделяха ревностната й страст. Сир Брус бе явно пиян, облечената в ръкавица ръка на сир Мейлгорн беше стиснала задника на дамата до него, сир Нарбърт се прозяваше, а сир Патрек от Кралската планина изглеждаше ядосан. Джон Сняг бе започнал да разбира защо Станис ги бе оставил с кралицата.
— Нощта е тъмна и пълна с ужаси — пееше Мелисандра. — Сами се раждаме и сами умираме, но докато вървим през тази тъмна долина, извличаме сила един от друг и от тебе, боже наш. — Алените й коприни и сатени се завихряха с всеки порив на вятъра. — Двама пристъпват днес напред да слеят живота си в едно, за да могат заедно да се изправят пред мрака на този свят. Изпълни сърцата им с огън, боже, за да могат да вървят вечно ръка за ръка по твоя светъл път.