— О. — Кралица Селайз я погледна стъписано. — Разбира се… да се помолим за видение от нашия лорд…
— Сатен, придружи нейно величество до залата — каза Джон.
Сир Мейлгорн пристъпи напред.
— Аз ще придружа нейно величество до залата. Няма да ни е нужен вашият… стюард. — Начинът, по който провлече последната дума, подсказа на Джон, че би искал да каже нещо друго. „Момче? Любимец? Курва?“
Джон отново се поклони.
— Както желаете. Ще дойда при вас след малко.
Сир Мейлгорн подаде ръка и кралица Селайз я прие сковано. Другата й ръка се отпусна на рамото на дъщеря й. Патенцата от кралската свита се занизаха след тях през двора под музиката на звънчетата на шапката на шута.
— Под морето тритони пируват със супа от морски звезди, и раци са всички слуги — заприпява Кръпчо, докато вървяха. — Знам, знам, ох, ох, ох.
Лицето на Мелисандра помръкна.
— Това същество е опасно. Много пъти съм го зървала в пламъците си. Понякога около него има черепи, а устните му са червени от кръв.
„Чудно, че не си наредила да го изгорят този нещастник.“ Само една дума в ухото на кралицата и Кръпчо щеше да отиде в огъня.
— Виждате шутове в огъня си, но нищо за Станис?
— Когато гледам за него, виждам само сняг.
„Същият безполезен отговор.“ Клидас беше пратил гарван до Дълбоки лес, за да предупреди краля за измяната на Арнолф Карстарк, но Джон не знаеше дали птицата е стигнала навреме. Браавоският банкер също беше тръгнал да търси Станис, придружен от водачите, дадени му от Джон, но при войната и лошото време щеше да е истинско чудо, ако успееше да го намери.
— Щяхте ли да знаете, ако кралят е загинал? — попита Джон червената жрица.
— Не е мъртъв. Станис е Божият избраник, предопределен да води битката срещу мрака. Виждала съм го в пламъците, чела съм го в древни пророчества. Когато червената звезда закърви и се усили мракът, Азор Ахаи ще се роди отново сред дим и сол, за да пробуди дракони от камък. Драконов камък е място на дим и сол.
Джон беше чувал всичко това.
— Станис Баратеон беше владетелят на Драконов камък, но не е роден там. Роден е в Бурен край, като братята си. — Той се намръщи. — А Манс? И той ли е изгубен? Какво показват огньовете ви?
— Същото. Само сняг.
„Сняг.“ На юг валеше тежко. Казваха, че само на два дни езда от Черен замък кралският път е станал непроходим. „Мелисандра също го знае.“ А на изток, над Тюленов залив, бушуваше свирепа буря. Според последното сведение жалката флота, която бяха успели да съберат, за да спасят свободния народ от Хардхоум, все още стоеше на пристан в Източен крайморски страж, спряна от бурните вълни.
— Виждате въглени, подмятани във въздуха от вятъра.
— Виждам черепи. И теб. Виждам лицето ти всеки път, когато погледна в пламъците. Опасността, за която те предупредих, става все по-близка.
— Ками в тъмното. Знам. Ще ми простите съмненията, милейди. „Сиво момиче на умиращ кон, бягащо от женитба“, така казахте.
— Не сгреших.
— Не бяхте права. Алис не е Аря.
— Видението беше вярно. Тълкуването ми беше погрешно. И аз съм смъртна като тебе, Джон Сняг. Всички смъртни грешат.
— Дори лорд-командирите.
Манс Райдър и неговите жени на копието не се бяха върнали и Джон неволно се питаше дали червената жена не е излъгала преднамерено. „Дали не играе собствената си игра?“
— Ще е добре да държите вълка си близо до вас, милорд.
— Дух рядко се отдалечава. — Вълчището вдигна глава, щом чу името си. Джон го почеса зад ушите. — Сега трябва да ме извините. Дух, с мен.
Издълбаните в подножието на Вала и затворени с тежки дървени врати ледени килии варираха от малки до още по-малки. Някои бяха достатъчно големи, за да позволят на човек да крачи вътре, други — толкова малки, че затворниците бяха принудени да седят. Най-малките бяха твърде тесни дори за това.
Джон беше дал на главния си пленник най-голямата килия, ведро, в което да ходи по голяма нужда, достатъчно кожи, за да не замръзне, и мях вино. На пазачите им трябваше време, докато отворят килията, заради стегналия се лед в ключалката. Ръждясалите панти изпищяха като прокълнати души, когато Уик Дяланата пръчка дръпна вратата колкото да може Джон да се провре вътре.
Посрещна го миризма на изпражнения, макар и не толкова силна, колкото бе очаквал. Дори лайната замръзваха в такъв жесток студ. Видя размътеното си отражение в ледените стени.