— В тази зала има много хора, които са изгубили много повече. И много дадоха живота си в служба на кралството. Сир Патрек би трябвало да се смята за късметлия.
Аксел Флорент се усмихна.
— Кралят сигурно щеше да каже същото, ако беше тук. И все пак верните рицари на негово величество ще трябва да бъдат обезпечени някак, нали? Последваха го толкова далече и на такава висока цена. А трябва на всяка цена да обвържем тези диваци към крал и кралство. Този брак е добра първа стъпка, но знам, че кралицата ще се зарадва, ако види и дивашката принцеса.
Джон въздъхна. Омръзнало му беше да обяснява, че Вал не е истинска принцеса. Колкото и често да им го казваше, като че ли изобщо не го чуваха.
— Настойчив сте, сир Аксел, признавам ви го.
— Обвинявате ли ме, милорд? Такава награда не се печели лесно. Узряла жена, чувам, и нелоша на външност. Яки бедра, хубави гърди, добре сложена да ражда деца.
— Кой ще е бащата на тези деца? Сир Патрек? Вие?
— Кой друг? Ние, Флорент, носим в жилите си кръвта на старите крале Градинари. Лейди Мелисандра би могла да изпълни ритуалите, както направи за лейди Алис и магнаря.
— Липсва ви само булка.
— Лесно за уреждане. — Усмивката на Флорент бе толкова фалшива, че изглеждаше измъчена. — Къде е тя, лорд Сняг? Да не сте я преместили в някой от другите замъци? Сив страж или Сенчестата кула? В Курвенската могила с другите пачаври? — Наведе се по-близо. — Някои разправят, че сте я скрили за свое удоволствие. За мен е все едно, стига да не е с дете. Ще й направя синовете си. Ако сте оседлали кобилката, какво пък… двамата сме светски мъже, нали така?
Джон беше чул предостатъчно.
— Сир Аксел, ако наистина сте Ръката на кралицата, жалко за нейно величество.
Флорент почервеня от гняв.
— Значи все пак е вярно. Решили сте да я задържите за себе си, разбирам. Копелето иска бащиното си място.
„Копелето отказа бащиното си място. Ако копелето искаше Вал, трябваше само да го каже.“
— Моля да ме извините, сир. Имам нужда от малко чист въздух. — „Тук вони.“ Стресна се и се заслуша. — Това е рог.
Други също го бяха чули. Музиката и смехът стихнаха. Танцуващите замръзнаха на местата си. Дори Дух наостри уши.
— Какво е това? — попита кралица Селайз.
— Боен рог, ваше величество — отвърна сир Нарбърт.
Ръката на кралицата изпърха към гърлото й.
— Нападнати ли сме?
— Не, ваше величество — рече Ълмър от Кралски лес. — Наблюдателите ни на Вала са, нищо повече.
„Един зов — помисли Джон Сняг. — Връща се обход.“
Рогът обаче прозвуча отново.
— Два зова — каза Мъли.
Черни братя, северняци, свободен народ, Денн, хора на кралицата, всички мълчаха и се вслушваха. Пет удара на сърцето. Десет. Двайсет. След това Оуен Тъпия се изхили, а Джон Сняг вдиша и каза:
— Два зова. Диваци.
„Вал.“
Тормунд Ужаса на великаните най-после бе дошъл.
Денерис
Залата кънтеше от юнкайски смях, юнкайски песни, юнкайски молитви. Танцьори танцуваха; музиканти свиреха чудати мелодии със звънци, пискуни и мехури; певци пееха древни песни на непонятната реч на Стар Гхиз. Лееше се вино — не тънкото бяло от Робския залив, а гъсти сладки сортове от Арбор и сънно вино от Карт, наситени със странни подправки. Юнкайците бяха дошли по покана на крал Хиздар, за да подпечатат мира и да засвидетелстват възраждането на прочутите нашир и длъж бойни ями на Мийрийн. Благородният й съпруг бе отворил Великата пирамида, за да ги угости.
„Ненавиждам това — мислеше Денерис Таргариен. — Как стана така, че пия и се усмихвам с хора, които по-скоро бих одрала?“
Дванайсет различни вида месо и риба бяха поднесени: камила, крокодил, пеещ калмар и бодливи червеи, козе, пушен бут и конско за гостите с не толкова екзотични вкусове. Плюс куче. Никоя гхискарска гощавка не беше пълна без блюдо от куче. Готвачите на Хиздар бяха приготвили куче по четири различни начина.
— Гхискарците ядат всичко, което плува, лети или пълзи, освен човек и дракон — беше й казал Даарио, — и се обзалагам, че биха яли и дракон, стига да им падне. — Само месо не прави трапеза обаче, тъй че имаше и плодове и зеленчуци. Въздухът беше наситен с миризми на шафран, канела, карамфил, пипер и други скъпи подправки.