Дани почти не беше хапнала. „Това е мирът — каза си. — Това исках, за това се трудех, за това се омъжих за Хиздар. Защо тогава вкусът толкова прилича на поражение?“
— Само за малко е, обич моя — беше я уверил Хиздар. — Юнкайците скоро ще си отидат, и съюзниците и наемниците им с тях. Ще имаме всичко, което желаем. Мир, храна, търговия. Пристанището ни е отворено отново, разрешават на корабите да идват и да заминават.
— Разрешават, да — беше му отвърнала, — но бойните им кораби остават. Могат отново да стегнат пръстите си на гърлото ни, когато си поискат. Отворили са робски пазар пред стените ми!
— Извън стените ни, мила кралице. Това е едно от условията на мира: юнкайците да търгуват с роби както преди, необезпокоявани.
— В техния си град. Не там, където трябва да го виждам. — Мъдрите господари бяха вдигнали робските кошари и тържищния подиум южно от Скаазадан, където широката кафява река се вливаше в Робския залив. — Подиграват ми се в лицето, правят зрелище колко съм безсилна да ги спра.
— Показност и перчене — отвърна благородният й съпруг. — Зрелище, както сама каза. Остави ги да си правят маскарада. Когато си отидат, ще направим пазар за плодове от това, което оставят.
— Когато си отидат — повтори Дани. — А кога ще си отидат? Отвъд Скаазадан са видени конници. Дотракски съгледвачи, казва Ракаро, с халазар зад тях. Ще имат пленници. Мъже, жени и деца, дар за търговците на роби. — Дотраките не продаваха, нито купуваха, но даваха и получаваха дарове. — Затова юнкайците са вдигнали този пазар. Ще си отидат оттук с хиляди нови роби.
Хиздар зо Лорак сви рамене.
— Но ще си отидат. Това е важното, обич моя. Юнкай ще търгува с роби, Мийрийн няма, това се споразумяхме. Изтърпи го още малко и ще мине.
Тъй че Денерис седеше мълчаливо на пиршеството, загърната в ален токар и черни мисли, говореше само когато я заговореха, умислена за мъжете и жените, които купуваха и продаваха извън стените й, докато тук в града други пируваха. Нека благородният й съпруг произнася речи и се смее на плоските юнкайски шеги. Това бе кралско право и кралско задължение.
Много от приказките около трапезата бяха за двубоите, които щяха да се водят на другия ден. Барсена Черната коса щеше да се изправи срещу глиган, неговите бивни срещу нейната кама. Краз щеше да се бие, както и Пъстрата котка. А в последния двубой за деня Гохор Великана щеше да излезе срещу Белакво Трошача на кости. Единият щеше да е мъртъв преди залез-слънце. „Няма кралица с чисти ръце“, каза си Дани. Помисли за Дорея, за Кваро, за Ерое… за малкото момиче, което така и не беше срещнала и чието име беше Хазея. „По-добре няколко да умрат в ямата, отколкото хиляди на портите. Това е цената на мира, платих я доброволно. Погледна ли назад, съм изгубена.“
Юнкайският върховен командващ Юрказ зо Юнзак можеше да е живял още по времето на Егон Завоевателя, ако се съдеше по вида му. Изгърбен, сбръчкан и без зъби. Донесоха го двама мускулести роби. Другите гхискарски лордове не бяха по-впечатляващи. Единият беше дребен и трътлест, макар че робите му войници бяха нелепо високи и тънки. Третият беше млад, здрав и наперен, но толкова пиян, че Дани едва можеше да разбере и една негова дума. „Как можах да се оставя да бъда докарана до това положение от такива същества?“
Наемниците бяха друга работа. Командирите на четирите свободни дружини, служещи на Юнкай, бяха дошли лично. Брулените от вятъра бяха представени от пентошкия благородник, известен като Дрипавия принц, Дългите пики от Джило Реган, който приличаше повече на обущар, отколкото на войник. Кървавата брада от Дружината на котката вдигаше шум за десетима. Беше грамаден, със сива чорлава брада и изумителен апетит за вино и жени; ревеше, оригваше се и пърдеше като гръмотевица, и пощипваше всяко слугинче, което минеше покрай него. От време на време дръпваше някое в скута си, за да го опипа.
Вторите синове също бяха представени от командира си. „Ако Даарио беше тук, тази гощавка щеше да свърши с кръв.“ Никакво споразумение нямаше да убеди капитана й да остави Кафявия Бен Плум жив. Дани се беше заклела, че седемте пратеници и командири няма да пострадат, но това се оказа недостатъчно за юнкайците и те бяха поискали и заложници. Срещу тримата благородници и наемнически капитани Мийрийн беше пратил в обсадния лагер свои седем: сестрата на Хиздар, двама негови братовчеди, кръвния ездач на Дани Джого, адмирала й Гролео, капитана от Неопетнените Хиро и Даарио Наарис.