— Ще оставя момичетата си при теб — каза капитанът й и й подаде оръжейния си колан с позлатените развратници. — Пази ми ги, любима. Няма да е добре да направят някоя проклета пакост при юнкайците.
Бръснатото теме също отсъстваше. Първото, което направи Хиздар, след като бе коронован, беше да го отстрани от командването на Бронзовите зверове — смени го с братовчед си, дебелия Маргаз зо Лорак. „За добро е. Зелената грация казва, че между Лорак и Кандак има кръвна вражда, а Бръснатото теме никога не е криел неприязънта си към милорд съпруга ми. А Даарио…“
Даарио беше станал още по-див след сватбата й. Мирът й не го радваше, бракът й — още по-малко и беше побеснял, че дорнците го бяха подвели. Когато принц Куентин им каза, че другите вестероси са минали на страната на Бурните врани по заповед на Дрипавия принц, само намесата на Сив червей и неговите Неопетнени попречи на Даарио да ги избие. Лъжедезертьорите бяха затворени безопасно в недрата на пирамидата… но гневът на Даарио продължаваше да забира.
„Като заложник ще е по-безопасен. Моят капитан не е създаден за мир.“ Дани не можеше да рискува да го остави да посече Кафявия Бен Плум, да се подиграе с Хиздар пред двора, да предизвика юнкайците или по някакъв друг начин да развали споразумението, заради чието спечелване беше отстъпила толкова много. Даарио означаваше война и беда. Затова трябваше да го държи вън от леглото си, вън от сърцето си, вън от себе си. Ако не я предадеше, щеше да я надвие. Не знаеше кое от двете я плаши повече.
Когато лакомията приключи и всичката неизядена храна бе разчистена — за да я дадат на събралите се долу бедняци по настояване на кралицата, — им наляха силна пикантна напитка от Карт, тъмна като кехлибар, и започнаха забавленията.
Трупа юнкайски кастрати, притежание на Юрказ зо Юнзак, им изпя песни на древния език на Старата империя с високи, сладки и невероятно чисти гласове.
— Чувала ли си някога такова пеене, обич моя? — попита я Хиздар. — Божествени гласове имат, нали?
— Да — отвърна тя. — Но се чудя дали нямаше да предпочетат да имат мъжките си части.
Всички изпълнители бяха роби. Според една от клаузите на мира на робовладелците се отстъпваше правото да водят имуществото си в Мийрийн без страх, че ще ги принудят да ги освободят. В замяна на това юнкайците бяха обещали да уважават правата и свободите на бившите роби, освободени от Дани. Честна сделка, каза й Хиздар, но вкусът й бе горчив в устата на кралицата. Изпи наведнъж цяла чаша вино, за да го отмие.
— Ако благоволиш, Юрказ с удоволствие ще ни подари тези певци, не се съмнявам — каза благородният й съпруг. — Дар, който да скрепи мира, украса за двора ни.
„Ще ни даде тези кастрати — помисли Дани, — а после ще се върне в дома си и ще скопи следващите. Светът е пълен с момчета.“
Акробатите, които последваха, също не можаха да я трогнат, дори когато направиха пирамида, висока девет етажа, с голо малко момиченце на върха. „Моята пирамида ли трябва да изобрази това? — зачуди се кралицата. — Момиченцето на върха аз ли трябва да съм?“
След това лорд съпругът й отведе гостите си от Жълтия град на по-долната тераса, за да могат да съзерцават Мийрийн нощем. С чаши вино в ръка юнкайците обикаляха градината на малки групи сред лимоновите дръвчета и разцъфналите нощни цветя, а Дани се озова лице в лице с Кафявия Бен Плум.
Поклони й се ниско.
— Ваше величество. Изглеждате прекрасно. Е, както винаги. Никой от тия юнкайци не може да се сравни с вас по хубост. Мислех да ви донеса сватбен дар, но наддаването стигна много високо.
— Никакви дарове не искам от теб.
— Този можеше да ви хареса. Главата на стар враг.
— Твоята ли? — попита тя мило. — Ти ме предаде.
— Е, много сте сурова в присъдата си, ако ми е позволено да кажа. — Кафявия Бен почеса сиво-белия си мустак. — Минахме на печелившата страна, нищо повече. Същото, което направихме и преди. А и не бях само аз. Обсъдих го с хората си, впрочем.
— Значи те ме предадоха, това ли ми казваш? Защо? Лошо ли се отнесох с Вторите синове? Излъгах ли ви в заплащането?
— Ни най-малко — отвърна Кафявия Бен. — Но не всичко опира до парите, ваше всемогъщество. Отдавна го научих това, още в първата си битка. На заранта след боя ровех между мъртвите. Търсех нещо за плячкосване, както си е редно. Натъкнах се на един труп, някой беше отсякъл с брадва едната му ръка от рамото. Беше покрит с мухи, целият в кора от съсирена кръв, може би затова никой не го беше пипнал, но под тях носеше жакет с метални шипове, кожата изглеждаше здрава. Реших, че ще ми стои добре, тъй че пропъдих мухите и го смъкнах. Проклетият жакет се оказа по-тежък, отколкото се полагаше. Защото под хастара беше зашил цяло съкровище монети. Злато, ваше величество, хубаво жълто злато. Толкова, че човек да живее като лорд до края на дните си. Но каква полза му беше донесло? Лежеше там с всичките си монети в кръвта и калта, с шибаната му ръка отсечена. И това беше урокът, разбирате ли? Среброто е сладко и златото е майчицата ни, но умреш ли, струват по-малко от последното ти изсиране, преди да издъхнеш. Казах ви веднъж: има стари наемници и има смели наемници, но няма стари смели наемници. Момчетата ми не държаха да умрат, нищо повече, а когато им казах, че не бихте могли да хвърлите драконите срещу юнкайците, ами…