„Сметнал си ме за победена — помисли Дани. — А коя съм аз да кажа, че си сгрешил?“
— Разбирам. — Можеше да приключи дотук, но изпита любопитство. — Толкова, че да живееш като лорд, каза. Какво направи с всичкото това богатство?
Кафявия Бен се засмя.
— Нали си бях глупаво момче, казах на един, когото смятах за приятел, а той каза на сержанта ни и братята ми по оръжие дойдоха и ме освободиха от това бреме. Сержантът каза, че съм твърде млад, че само ще го пропилея по курви и така нататък. Жакета ми го остави обаче. — Обърна се и плю настрани. — Никога не се доверявайте на наемник, милейди.
— Това го научих. Един ден ще се постарая да ти благодаря за урока.
Кафявия Бен присви очи.
— Няма нужда. Знам каква благодарност имате предвид. — Поклони се отново и се отдалечи.
Дани се загледа над града си. Отвъд стените юнкайските шатри се изпъваха в прави редици до морето, защитени от рововете, изкопани от робите. Два железни легиона от Нов Гхиз, обучени и въоръжени също като Неопетнените, бяха вдигнали лагер отвъд реката на север. Други два гхискарски легиона се бяха укрепили на изток, запушвайки пътя към прохода Кизаи. Коневръзите и лагерните огньове на свободните дружини бяха на юг. Денем тънките струи дим увисваха във въздуха като опърпани сиви ленти. Нощем можеше да се видят далечни огньове. Точно до залива беше вдигнат отвратителният робски пазар, току пред портата й. Сега, когато слънцето бе залязло, не можеше да го види, но знаеше, че е там. Това само я ядоса още повече.
— Сир Баристан? — промълви тя.
Белият рицар се появи мигновено.
— Ваше величество.
— Колко успя да чуеш?
— Достатъчно. Прав е. Никога не се доверявай на наемник.
„Или на кралица“, помисли Дани.
— Има ли някой във Вторите синове, който може да бъде склонен да… отстрани… Кафявия Бен?
— Както Даарио Наарис отстрани другите капитани на Бурните врани ли? — Старият рицар се почувства неловко. — Вероятно. Не бих могъл да знам, ваше величество.
„Не би могъл. Ти си твърде честен и доблестен.“
— Ако не, юнкайците са наели други три дружини.
— Мошеници и главорези, измет от сто бойни полета — предупреди я сир Баристан, — с капитани също толкова вероломни като Плум.
— Аз съм само едно младо момиче и малко знам за такива неща, но ми се струва, че искаме да са вероломни. Помниш, че веднъж склоних Вторите синове и Бурните врани да минат на наша страна.
— Ако ваше величество желае да поговори насаме с Джило Реган или с Дрипавия принц, мога да ги доведа в покоите ви.
— Не сега. Твърде много очи и уши има. Отсъствието им ще се забележи дори да успеете да ги отделите дискретно от юнкайците. Трябва да измислим по-деликатен начин да стигнем до тях… не тази нощ, но скоро.
— Както заповядате. Макар да се опасявам, че не е задача, за която съм подходящ. В Кралски чертог този вид работа бе оставена за лорд Кутрето или Паяка. Ние старите рицари сме прости хора, годни само за бой. — Потупа дръжката на меча си.
— Затворниците ни — предложи Дани. — Вестеросите, които дойдоха от Брулените от вятъра с тримата дорнци. Все още ги държим в килиите, нали? Използвайте тях.
— Да ги освободим имате предвид? Разумно ли е? Бяха изпратени тук, за да се домогнат до доверието ви, за да предадат ваше величество при първата възможност.
— И се провалиха. Не им вярвам. Никога няма да им повярвам. — Честно казано, Дани вече забравяше какво е да вярваш изобщо. — Все пак можем да ги използваме. С тях имаше жена. Мерис. Върни я като… жест от моя страна. Ако капитанът им е умен, ще разбере.