— Разкажи ми за другата Денерис — каза тя. — Знам по-малко за историята на кралството на баща ми, отколкото би трябвало. Така и нямах майстер до себе си като малка. — „Само брат.“
— С най-голямо удоволствие, ваше величество — отвърна Куентин.
Беше много след полунощ, когато и последните гости напуснаха и Дани се върна в покоите си при своя лорд и крал. Хиздар поне беше щастлив, макар и малко пиян.
— Спазвам обещанията си — каза й той, докато Ирри и Джикуи ги обличаха в нощните халати за ложето. — Пожела мир и го имаш.
„А ти пожела кръв и много скоро ще трябва да ти я дам“, помисли Дани, но отвърна само:
— Благодарна съм ти.
Възбудата на деня беше възпламенила страстта на съпруга й. Щом слугините й се оттеглиха, той смъкна халата й и я бутна на гръб в леглото. Дани го взе в прегръдката си и му се покори. Както беше пиян, знаеше, че няма да се задържи дълго в нея.
Така и стана. После той притисна устни до ухото й и прошепна:
— Дано боговете дадат да сме направили син тази нощ.
Думите на Мирри Маз Дуур отекнаха в главата й. „Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев. Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ти се загърчи пак и му родиш живо дете. Тогаз ще се върне той, но не и преди.“ Смисълът беше съвсем ясен: Да се върне хал Дрого от мъртвите беше толкова вероятно, колкото тя да роди живо дете. Но имаше някои тайни, които не можеше да се насили да сподели дори със съпруг, тъй че остави Хиздар зо Лорак да таи надеждите си.
Благородният й съпруг скоро заспа дълбоко. Денерис можеше само да се върти до него. Искаше й се да го разтърси, да го събуди, да го накара да я прегърне и целуне, да я люби отново. Но и да го направеше, пак щеше да заспи след това и да я остави сама в тъмното. Зачуди се какво ли прави Даарио. И той ли беше неспокоен като нея? Мислеше ли за нея? Обичаше ли я наистина? Мразеше ли я затова, че се бе омъжила за Хиздар? „Изобщо не трябваше да го взимам в леглото си.“ Беше само наемник, негоден да бъде консорт на кралица, но все пак…
„Знаех го през цялото време, но все пак го направих.“
— Моя кралице? — чу се тих глас в тъмното.
Дани трепна.
— Кой е там?
— Само Мисандей. — Наатийската писарка се доближи до леглото. — Тази чу, че плачете.
— Плача ли? Не съм плакала! Защо да плача? Имам си своя мир, имам си своя крал, имам всичко, което една кралица би могла да пожелае. Имала си лош сън, нищо повече.
— Както кажете, ваше величество. — Мисандей се поклони и понечи да си тръгне.
— Остани — каза Дани. — Не искам да съм сама.
— Негово величество е с вас.
— Негово величество спи и сънува, но аз не мога да заспя. Утре трябва да се окъпя в кръв. Цената на мира. — Усмихна се тъжно и потупа леглото. — Ела. Седни. Говори с мен.
— Както благоволите. — Мисандей седна до нея. — За какво ще си говорим?
— За дома — каза Дани. — За Наат. За пеперуди и братя. Говори ми за нещата, които те правят щастлива, нещата, които те карат да се смееш, за всичките ти най-сладки спомени. Напомни ми, че все още има добро на този свят.
Мисандей даде всичко от себе си. Още говореше, когато Дани най-после се унесе и засънува странни смътни сънища за огън и дим.
Утрото дойде твърде бързо.
Теон
Денят се прокрадна над тях също като Станис: невидим.
Зимен хребет беше буден от часове, бойниците и кулите му бяха пълни с мъже, очакващи щурм, който така и не последва. Докато небето започне да просветлява, звукът от барабаните бе заглъхнал, макар да бяха чули бойни рогове още три пъти, всеки път — малко по-близо. А снегът продължаваше да вали.
— Днес ще спре — настояваше едно конярче. — Ами че то дори не е зима още. — Теон щеше да се изсмее, ако можеше да си го позволи. Помнеше историите, които баба Нан им беше разказвала за бури, бушували четирийсет дни и четирийсет нощи, година, десет години… бури, които погребвали замъци, градове и цели кралства под сто стъпки сняг.
Седеше в дъното на Голямата зала, близо до конете, и гледаше как Абел, Роуан и една перачка със сиво-кафява коса, наричаха я Катерицата, нагъват филии клисав кафяв хляб, изпържен в мазнина от бекон. Самият той закусваше с халба тъмен ейл, пенлив и толкова гъст, че можеше да се дъвче. Още няколко халби и планът на Абел може би нямаше да изглежда толкова безумен.