— Първо ще трябва да минете през нас, сир — рече най-старият от тях, със сива брада и кораво лице, с три сребърни русалки на виолетово поле, извезани на зацапаната му с кръв връхна туника.
— С радост. Един по един или всички наведнъж, все едно.
— Стига! — ревна лорд Рамзи и размаха кървавото си копие. — Още една заплаха и ще ви изкормя всички лично. Баща ми каза! Спестете си гнева за претендента Станис.
Рууз Болтън кимна одобрително.
— Точно така. Ще има достатъчно време да се биете помежду си след като приключим със Станис. — Светлите му очи затърсиха из залата и се спряха на барда Абел до Теон. — Певец! Ела и ни изпей нещо успокоително.
Абел се поклони.
— Както благоволи милорд.
Закрачи към подиума с лютнята в ръка, прескочи ловко един-два трупа и седна кръстосал крака на високата маса. Щом започна да пее — тъжна и тиха песен, непозната за Теон Грейджой, — сир Хостийн, сир Енис и приятелите им Фрей се обърнаха да изведат конете си от залата.
Роуан сграбчи Теон за ръката.
— Банята. Трябва да стане сега.
Той се дръпна.
— Посред бял ден? Ще ни видят.
— Снегът ще ни скрие. Глух ли си? Болтън изкарва мечовете си. Трябва да стигнем до крал Станис преди тях.
— Но… Абел…
— Абел може сам да се погрижи за себе си — каза Катерицата.
„Това е лудост. Безнадеждна, глупава и обречена.“ Теон пресуши последните капки ейл и се надигна с неохота.
— Намерете сестрите си. Много вода трябва за банята на милейди.
Катерицата се измъкна тихо, както винаги. Роуан тръгна с него. Откакто тя и сестрите й го бяха намерили в гората на боговете, го дебнеха на всяка крачка и никога не го оставяха сам. Не му вярваха. „А и защо? Бях Смрад преди и може отново да стана Смрад. Смрад, миризлив, римува се с лъжлив.“
Навън снегът все още валеше. Снежните човеци, вдигнати от скуайърите, се бяха превърнали в чудовищни великани, десет стъпки високи и уродливи. Бели стени се издигаха от двете им страни, докато двамата с Роуан си проправяха път към гората на боговете: пътеките между цитаделата, кулата и залата се бяха превърнали в лабиринт от ледени окопи, изривани на всеки час, за да се поддържат чисти. Лесно беше човек да се загуби в този замръзнал лабиринт, но Теон Грейджой знаеше всяка извивка и чупка.
Дори гората на боговете побеляваше. Ледена кора беше стегнала езерцето под дървото на сърцето, а лицето, издълбано в белия му ствол, беше пуснало мустаци от ледени висулки. По това време на деня не можеха да се надяват, че ще са сами със старите богове. Роуан дръпна Теон настрана от молещите се пред дървото северняци към едно по-закътано място по-назад до стената с казармите, до локва топла кал, която миришеше на развалени яйца. Дори калта бе започнала да се заледява по краищата.
— Зимата иде…
Роуан го изгледа мрачно.
— Нямаш право да изричаш думите на лорд Едард. Не и ти. Никога. След това, което направи…
— Вие също убихте момче.
— Не бяхме ние. Казах ти.
— Думите са вятър. — „Не са по-добри от мен. Едни и същи сме.“ — Убихте другите, защо не и него? Жълтия Дик…
— … беше вмирисан като теб. Прасе.
— А Малкия Уолдър беше прасенце. Убийството му насъска Фрей срещу Мандърли, хитро, вие ги…
— Не ние! — Роуан го сграбчи за гърлото и го притисна в стената, лицето й бе само на два пръста от неговото. — Кажеш ли го още веднъж, ще ти изтръгна лъжливия език, родоубиецо.
Усмихна й се с изпочупените си зъби.
— Няма. Езикът ми ви трябва, за да минете през охраната. Лъжите ми ви трябват.
Роуан го заплю. Пусна го и избърса с погнуса ръце в дрехата си все едно, че се беше омърсила само от докосването му.
Теон знаеше, че не бива да я предизвиква. По свой начин тя беше опасна колкото Кожаря или Деймън Потанцувай за мен. Но беше премръзнал и уморен, главата му щеше да се пръсне и не беше спал от няколко дни.
— Направих ужасни неща… предадох своите, измених, заповядах да убият хора, които ми вярваха… но не съм родоубиец.
— Момчетата на Старк не ти бяха братя, да. Знаем.
Вярно беше, но не това имаше предвид Теон. „Не бяха от моята кръв, но все пак не им напакостих. Двамата, които убихме, бяха просто синове на мелничар.“ Не искаше да мисли за майка им. Беше познавал жената на мелничаря от години, дори беше лягал с нея. „Големи гърди, с широки тъмни зърна, сладка уста, весел смях. Радости, които никога вече няма да вкуся.“