На десетина крачки от вратата Роуан пусна празното си ведро, и сестрите й също. Голямата цитадела вече се беше скрила зад тях. Дворът беше бяла пустош, изпълнена с приглушени звуци, отекващи странно сред воя на бурята. Преспите се издигнаха около тях, най-напред високи до коленете, после до кръста, след това — над главите им. Бяха насред Зимен хребет, със замъка около тях, но нищо не се виждаше. Все едно, че се бяха изгубили в Земята на вечната зима, на хиляда левги отвъд Вала.
— Студено е — изхлипа Джейни Пули, докато залиташе до Теон.
„Скоро ще е още по-студено.“ Отвъд стените на замъка зимата ги чакаше с ледените си зъби. „Ако стигнем толкова далече.“
— Насам — каза той, след като излязоха на кръстовище между три прохода.
— Френя, Холи, вървете с тях — каза Роуан. — Ние ще се съберем с Абел. Не ни чакайте. — След тези думи се обърна рязко и се гмурна в снега към Голямата зала. Уилоу и Миртъл забързаха след нея.
„Все по-безумно и по-безумно“, помисли Теон Грейджой. Бягството изглеждаше малко вероятно с всичките шест жени на Абел; само с две изглеждаше невъзможно. Но бяха стигнали твърде далече, за да върнат момичето в спалнята му и да се престорят, че нищо такова не се е случвало. Затова хвана Джейни за ръка и я задърпа по пътеката към Портата към бойниците. „Само половин порта — напомни си Теон. — Дори стражите да ни пуснат, няма как да се стигне до външната стена.“ В други нощи пазачите го бяха пускали, но винаги беше идвал сам. Нямаше да мине толкова лесно с три слугинчета, а ако погледнеха под качулката на Джейни и познаеха младата жена на лорд Рамзи…
Проходът свърна наляво. Пред тях, зад булото на падащия сняг, зейна Портата към бойниците, с двама пазачи пред нея. В дебелата вълна и кожи изглеждаха едри като мечки. Копията им бяха осем стъпки високи.
— Кой е? — извика единият. Теон не разпозна гласа, а и лицето беше скрито зад шал. Само очите се виждаха. — Смрад, ти ли си?
„Да“, понечи да каже. Но вместо това отвърна:
— Теон Грейджой. Аз… Водя ви жени.
— Горките момчета, сигурно сте премръзнали — каза Холи. — Я да те стопля малко.
Промуши се покрай върха на копието, посегна към лицето на пазача и смъкна шала му, за да го целуне по устата. А докато устните им се допираха, ножът й се хлъзна в шията му точно под ухото. Теон видя как очите му се облещиха. На устните на Холи имаше кръв, щом се отдръпна, кръв блъвна и от устата му, докато се свличаше.
Вторият пазач зяпна объркан, когато Френя сграби копието му. Сборичкаха се за миг, задърпаха и тя го изтръгна от замръзналите му пръсти и го перна с тъпия край в слепоочието. Докато той залиташе назад, тя обърна копието и го заби в корема му.
Джейни изпищя.
— Мамка му! — изруга Холи. — Това ще доведе коленичещите насам. Бягай!
Теон запуши устата на Джейни с ръка, сграбчи я с другата през кръста и я издърпа покрай издъхналия и издъхващ страж, през портата и на замръзналия ров. А старите богове може би все още ги гледаха благосклонно отгоре: подвижният мост беше спуснат, за да могат защитниците на Зимен хребет да стигат и да се връщат по-бързо от външните бойници. Зад тях се разнесоха тревожни викове, чу се скърцане на тичащи в снега крака, след това от зъберите на вътрешната стена прозвуча тръба.
На моста Френя спря и се обърна.
— Продължете. Аз ще задържа коленичещите.
Още стискаше кървавото копие.
Теон залиташе. Стигнаха до стълбището и той метна момичето на рамо и започна да се изкачва. Джейни вече бе престанала да се съпротивлява, а и беше толкова мъничка… но стъпалата бяха хлъзгави от леда под мекия пухкав сняг и на средата той се подхлъзна и падна на коляно. Болката беше толкова силна, че за малко да изтърве момичето, и за миг се уплаши, че няма да може да продължи. Но Холи го дръпна да стане и двамата най-сетне изнесоха Джейни горе на бойниците.
Той се подпря задъхан на един от зъбците. Чуваше виковете отдолу, където Френя се биеше с няколко войници.
— Накъде? — извика Теон на Холи. — Къде отиваме сега? Как излизаме?
Гневът на лицето на Холи преля в ужас.
— О, мамка му! Въжето. — Изсмя се истерично. — Въжето остана у Френя! — Изведнъж изпъшка и се хвана за корема. Метална стрела беше щръкнала от пъпа й. Между пръстите й изби кръв. Втора стрела щръкна от гърдите й и Холи рухна на пътеката.
Вляво от тях отекнаха викове. Снегът под Холи от бял ставаше червен. На вътрешната стена стрелецът сигурно презареждаше арбалета си, осъзна Теон. Тръгна надясно, но оттам също идваха двама мъже, тичаха към тях с извадени мечове. Далече на север прозвуча боен рог. „Станис — помисли той в паника. — Станис е единствената ни надежда, ако можем да стигнем до него.“ Вятърът виеше, а той и момичето бяха заклещени.