Сир Баристан се огледа неспокойно. По терасите се виждаха гхискарски лица, с хладни и безчувствени погледи.
— Ваше величество, не ми харесва това спиране. Може да е капан. Синовете на Харпията…
— … са укротени — заяви Хиздар зо Лорак. — Защо ще искат да напакостят на кралицата ми, след като ме взе за свой крал и консорт? Хайде помогнете на човека, както заповяда сладката ми кралица. — Хвана Дани за ръката и й се усмихна.
Бронзовите зверове се подчиниха. Дани се загледа след тях.
— Тези носачи бяха роби, преди да дойда. Аз ги освободих. Но паланкинът не е по-лек.
— Вярно — каза Хиздар. — Но на тях сега им се плаща да носят тежестта му. Преди да дойдеш, надзирателят щеше да иде при падналия и да му съдере кожата на гърба с бича. Сега му се дава помощ.
Прав беше. Един от Бронзовите зверове подаваше мях с вода на носача.
— Трябва да съм благодарна за малките победи, предполагам — каза кралицата.
— Една стъпка, после друга и скоро ще затичаме. Заедно ще изградим един нов Мийрийн. — Улицата напред най-после беше разчистена. — Ще продължим ли?
Какво можеше да направи, освен да кимне? „Една стъпка, после друга, но накъде отивам?“
При портите на Ямата на Дазнак се издигаха двама огромни бронзови воини, вкопчени в смъртоносен двубой. Единият с меч, другият с брадва. Скулпторът ги беше изобразил в мига, в който се убиваха един друг, оръжията и телата им образуваха арка отгоре.
„Смъртното изкуство“, помисли Дани.
Много пъти беше гледала бойните ями от терасата си. Малките бяха нашарили лицето на Мийрийн като сипаница; по-големите бяха кървящи рани, червени и разядени. Но никоя не можеше да се сравни с тази. Белвас Силния и сир Баристан се озоваха от двете им страни, когато тя и лорд съпругът й минаха под бронзовите фигури и излязоха на върха на огромната тухлена купа с тераси от спускащи се надолу скамейки, всяка с различен цвят.
Хиздар зо Лорак я поведе надолу през черно, мораво, синьо, зелено, бяло, жълто и оранжево до червеното, където алените тухли придобиваха цвета на пясъците долу. Около тях продавачи предлагаха наденички с кучешко, печен лук и неродени кутренца на шиш, но Дани отказа. Хиздар беше заредил ложата им с охладено вино и подсладена вода, със смокини, фурми, дини и нарове, чушлета и ядки, и голяма купа захаросани в мед скакалци.
— Скакалци! — ревна Белвас Силния, награби купата и започна да ги хруска с шепи.
— Тези са много вкусни — препоръча ги Хиздар. — Трябва да опиташ няколко, обич моя. Оваляни са в подправки преди меда, тъй че са сладки и люти едновременно.
— Обяснява защо Белвас се поти толкова — отвърна Дани. — Мисля да се задоволя със смокини и фурми.
От другата страна на ямата, срещу тях, Грациите седяха в широки многоцветни халати, струпани около строгата фигура на Галаза Галаре, която единствена носеше зелено. Великите господари на Мийрийн заемаха червените и оранжеви скамейки. Жените бяха забулени, а мъжете бяха вчесали и лакирали косите си на рогове, ръце и шипове. Родствениците на Хиздар от древния род Лорак, изглежда, предпочитаха токари в мораво, тъмносиньо и лилаво, докато тези на Пал бяха на розови и бели ивици. Всички пратеници на Юнкай бяха в жълто и заемаха ложата до тази на краля, всеки със своите роби и слуги. Мийрийнците с по-ниско потекло запълваха горните тераси, по-отдалечени от касапницата. Черните и морави скамейки, най-далече от пясъка, бяха пълни с освободени роби и простолюдие. Наемниците също бяха настанени там, видя Дани, капитаните им седяха заедно с войниците. Зърна грубоватото лице на Кафявия Бен и огненочервените бакенбарди и дългите плитки на Кървавата брада.
Лорд съпругът й се изправи и вдигна ръце.
— Велики господари! Моята кралица дойде този ден, за да покаже любовта си към вас, нейния народ. По нейна милост и благоволение сега ви давам смъртното изкуство. Мийрийн! Нека кралица Денерис чуе твоята любов!
Десет хиляди гърла изреваха благодарствено; после двайсет хиляди; след това всички. Не викаха името й: малцина от тях можеха да го произнесат.
— Майко! — ревеше множеството; на стария мъртъв език на Гхиз думата беше „мхиза“. Тупаха с крака, пляскаха се по коремите и викаха: — Мхиза, Мхиза, Мхиза — докато цялата яма сякаш затрепери. Дани се остави звукът да я залее. „Не съм ваша майка — можеше да извика в отговор, — майка съм на вашите роби, на всяко момче, което издъхне на тези пясъци, докато вие се тъпчете със захаросани скакалци.“ Резнак зад нея се наведе и прошепна в ухото й: