От трийсет хиляди гърла се надигна стон. Барсена стисна крака си, изтърва ножа и се опита да изкуцука назад, но преди да е направила и две стъпки, глиганът нападна отново. Дани извърна лице.
— Достатъчно храбро ли беше това? — попита тя Белвас Силния, щом писъкът прокънтя от пясъците.
— Боят с прасета е храбър, но не е храбро да пищиш толкова силно. Ушите на Белвас Силния го болят. — Евнухът потърка издутия си корем, нашарен със стари белези. — Коремът на Белвас Силния също го заболя.
Глиганът зарови зурлата си в корема на Барсена и започна да рие вътрешностите й. Миризмата се оказа повече, отколкото кралицата можеше да понесе. Зноят, мухите, виковете от тълпата… „Не мога да дишам.“ Вдигна булото си и го пусна да се смъкне на пода. Смъкна и токара си. Перлите задрънчаха тихо една в друга, докато развиваше коприната.
— Халееси? — попита Ирри. — Какво правите?
— Свалям си клепналите уши.
Десетина мъже с копия за глигани изтичаха на пясъците, за да прогонят звяра от трупа и да го приберат в кошарата му. Надзирателят на ямата беше с тях, с дълъг камшик с шипове в ръка. Когато изплющя с него по глигана, кралицата се изправи.
— Сир Баристан, ще ме съпроводите ли до градината ми?
Хиздар я погледна объркано.
— Още предстои. Смехория с шест стари жени и още три двубоя. Белакво и Гогор!
— Белакво ще победи — заяви Ирри. — Това се знае.
— Не се знае — възрази Джикуи. — Белакво ще умре.
— Единият ще умре, или другият — каза Дани. — А който оживее, ще умре някой друг ден. Това беше грешка.
— Белвас Силния яде много скакалци. — Лицето на Белвас беше посивяло. — Белвас Силния трябва да пие мляко.
Хиздар го пренебрегна.
— Ваше величество, хората на Мийрийн са дошли да отпразнуват брачния ни съюз. Чухте как ви поздравиха. Не отхвърляйте любовта им.
— Клепналите ми уши поздравиха, не мен. Изведете ме от тази кланица, съпруже. — Чуваше грухтенето на глигана, виковете на копиеносците, пукота на камшика на надзирателя.
— Обич моя, не. Остани още съвсем малко. За щуротията и още един двубой. Затвори очи, никой няма да види. Ще гледат Белакво и Гогор. Не е време сега за…
По лицето му пробяга сянка.
Викове и шум замряха. Хилядите гласове се смълчаха. Всички очи се извърнаха към небето. Горещ вятър погали страните на Дани, а над ударите на сърцето си чу плясъка на криле. Двама копиеносци побягнаха. Надзирателят замръзна на място. Глиганът отново зарови муцуна в Барсена. Белвас Силния нададе стон, залитна и падна на колене.
Над тях драконът зави в кръг, тъмен на фона на слънцето. Люспите му бяха черни, очите, рогата и гръбначните плочи — кървавочервени. Винаги най-големият от трите й, в пустошта Дрогон бе станал още по-голям. Крилете му се изпъваха двайсет стъпки от връх до връх, черни като гагат. Плесна веднъж с тях, щом се понесе над пясъците, и звукът отекна като небесен гръм. Глиганът вдигна глава, изгрухтя… и пламъкът го погълна, черен огън, прорязан с червени жили. Дани усети горещата вълна от трийсет стъпки. Квиченето на умиращия глиган прозвуча почти като човешки вопъл. Дрогон кацна, заби нокти в димящата плът и започна да яде. Не правеше разлика между Барсена и глигана.
— О, богове! — простена зад нея Резнак. — Той я яде! — Сенешалът закри устата си с ръка. Белвас Силния повръщаше. По дългото пребледняло лице на Хиздар зо Лорак пробяга странно изражение — отчасти страх, отчасти страст и възторг. Той облиза устни. Дани видя как Пал затичаха нагоре по стъпалата, стиснали токарите си, препъваха се в ресните им в бързането си да избягат. Последваха ги други. Повечето обаче останаха на местата си.
Един се реши да бъде героят.
Беше от копиеносците, пратени да приберат глигана в кошарата му. Може би беше пиян или луд. Може би бе обичал Барсена Чернокосата отдалече или беше чул приказки за момичето Хазея. Може би просто беше човек от простолюдието, който искаше бардове да пеят за него. Затича напред, стиснал копието за глигани. Червен пясък изригваше на облаци под петите му, а от седалките се надигнаха викове. Дрогон вдигна глава и от зъбите му закапа кръв. Героят скочи на гърба му и заби железния връх на копието в основата на дългия люспест врат.
Дани и Дрогон изкрещяха като един.
Героят се подпря на копието си и натисна с цялата си тежест още по-надълбоко. Дрогон се изви нагоре в дъга и изсъска от болка. Опашката му се замята. Дани видя как главата му се изви в края на дългия змийски врат и крилете му се разгънаха. Драконоубиецът залитна и се изтърколи на пясъка. Мъчеше се да се вдигне отново на крака, когато драконовите зъби се стегнаха около ръката му.