Камшикът все още беше в ръката й. Тя перна с него Дрогон по шията и извика:
— По-високо! — Другата й ръка се вкопчи в люспите му и пръстите й заопипваха за опора.
Широките черни криле на Дрогон забиха във въздуха. Дани усети топлината му между бедрата си. Сърцето й бе готово да се пръсне. „Да — помисли си. — Да, сега, сега, направи го, направи го, отнеси ме, отнеси ме, ЛЕТИ!“
Джон
Тормунд Ужаса на великаните не беше висок, но боговете му бяха дали широки рамене и огромен корем. Манс Райдър го беше нарекъл Тормунд Свирача на рог заради силните му дробове и казваше, че със смеха си Тормунд можел да издуха снега от планинските върхове. В гнева му ревовете му напомняха на Джон за тръбния зов на мамут.
Този ден Тормунд ревеше често и силно. Ревеше, викаше, блъскаше с юмрук по масата толкова силно, че една кана с вода се обърна и се разля. Не пускаше обаче рога с медовина, тъй че слюнката, която пръскаше, правеше заплахите му сладки от меда. Наричаше Джон Сняг страхливец, лъжец, обърни-плащ, ругаеше го като шибан коленичещ с черно сърце, крадец, лешоядна врана, обвиняваше го, че иска да наебе свободния народ в гъза. Два пъти хвърли рога по главата на Джон, но само след като го опразнеше. Тормунд не беше човек, който ще похаби добра медовина. Джон се остави всичко това да го залее. Не повишаваше глас, нито отвръщаше на заплаха със заплаха, но и не отстъпваше повече терен, отколкото се бе подготвил да отстъпи.
Накрая, когато следобедните сенки извън палатката се издължиха, Тормунд Ужаса на великаните, Високоречия, Свирача на рог и Трошача на лед, Тормунд Гръмовния юмрук, Мъжа на мечки, Краля на медовината от Ръждив замък, Глашатая на боговете и Бащата на войнствата протегна ръката си.
— Разбрахме се значи, и боговете дано ми простят.
Джон стисна ръката му. Думите на клетвата му прокънтяха в главата му. „Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения.“ И само за него, един нов рефрен: „Аз съм стражът, който отвори портите и пусна врага през тях.“ Готов бе да даде много и много, за да узнае дали постъпва правилно.
— Разбрахме се и отгоре.
Хватката на Тормунд кършеше кости. Това поне не се беше променило. И брадата си беше същата, макар лицето под гъстите бели косми да бе видимо отслабнало и по червендалестите бузи да се виждаха дълбоки бръчки.
— Манс трябваше да те убие, когато имаше възможност — рече той, след като се постара да направи дланта на Джон на каша и строшени кости. — Злато за каша и момчета… жестока цена. Какво стана с милия момък, когото познавах?
„Направиха го лорд-командир.“
— Казват, че честните сделки оставят и двете страни нещастни. Три дни, нали?
— Ако съм жив дотогава. Някои от моите ще ме заплюят, когато чуят тия условия. — Тормунд пусна ръката на Джон. — Твоите врани също ще недоволстват, ако ги познавам добре. А би трябвало. Избил съм повече от черните ви шибаняци, отколкото мога да броя.
— Може би ще е добре да не го споменаваш, когато дойдеш на юг от Вала.
— Ха! — изсмя се Тормунд. Това също не се беше променило. Смееше се лесно и често. — Мъдри думи. Не искам вие враните да ме изкълвете до смърт. — Плесна Джон по гърба. — Когато целият ми народ е в безопасност зад Вала ви, ще ядем заедно месо и ще пием медовина. Дотогава… — Смъкна широката гривна от лявата си ръка и я хвърли на Джон. После направи същото с дясната. — Първото ти плащане. Тия ги имам от баща ми, а той от неговия. Вече са твои, копеле черно крадливо.
Гривните бяха от старо злато, тежки, с издълбани на тях древни руни на Първите хора. Тормунд Ужаса на великаните ги носеше, откакто Джон го познаваше: изглеждаха част от него като брадата му.
— Браавосите ще ги стопят за златото. Ще е срамота. Може би да си ги задържиш?
— Не. Няма да позволя да кажат, че Тормунд Гръмовния юмрук е накарал свободния народ да си дадат съкровищата, а той си е задържал своите. — Ухили се. — Но ще си запазя пръстена, дето си го нося на кура. Много по-голям е от тия дреболийки. На тебе ще е като нашийник.
Джон се засмя.
— Изобщо не си се променил.
— Аа. — Усмивката се стопи като сняг лете. — Не съм същият мъж като в Ръждив замък. Много смърт видях, че и по-лоши неща. Синовете ми… — Скръб изкриви лицето на Тормунд. — Дормунд го посякоха в битката за Вала, а беше още почти момче. Един от рицарите ви го оправи, някакво копеле в сива стомана, с мухи на щита. А Торвинд… него го взе студът. Винаги беше болнав тоя. Просто взе, че умря една нощ. А най-лошото беше, че докато разберем, че е умрял, се надигна бял, с ония сини очи. Сам трябваше да го оправя. Тежко беше, Джон. — В очите му блеснаха сълзи. — Не беше кой знае какъв мъж, честно казано, но ми беше малкото момченце и го обичах.