Джон сложи ръка на рамото му.
— Съжалявам.
— Защо? Не си ти виновен. Има кръв на ръцете ти, да, също като на моите. Но не неговата. — Тормунд поклати глава. — Още имам двама силни сина.
— А дъщеря ти?
— Мунда? — Това върна усмивката на Тормунд. — Взе оня Рик Дългото копие за съпруг, ако щеш вярвай. Момчето има повече кур, отколкото ум, мен ако питаш, но се държи добре с нея. Казах му, че ако й напакости, ще му откъсна кура и ще го пребия с него до смърт. — Плесна сърдечно Джон по рамото. — Време е да се връщаш. Задържиш ли се още, ще помислят, че сме те изяли.
— На разсъмване значи. След три дни. Първо момчетата.
— Чух те първите десет пъти, врано. Човек да си помисли, че никога не сме си вярвали. — Изплю се ядосано. — Момчетата първо, да. Мамутите заобикалят. Ти ще се погрижиш Източният страж да ги чакат. Аз ще гледам да няма бой и да не се блъскат на проклетата ви порта. Кротки и подредени ще сме, като патенца. И аз майката патка. Ха!
Излязоха от палатката. Денят беше светъл и безоблачен. Слънцето се беше върнало на небето след две седмици отсъствие и на юг Валът се издигаше синкавобял и искрящ. Имаше една поговорка, която Джон беше чувал в Черен замък: „Валът има повече настроения от лудия крал Ерис“, казваха, а понякога: „Валът има повече настроения и от жена.“ В облачни дни приличаше на бяла скала. В безлунни нощи беше черен като въглен. В снежни бури сякаш бе изваян от сняг. В дни като този блещукаше ярко като кристал на септон, всяка пукнатина и цепнатина огряна от слънчева светлина, а замръзналите дъги танцуваха и заглъхваха зад прозрачни дипли. В дни като този Валът беше красив.
Най-големият син на Тормунд стоеше до конете и говореше с Кожите. Торег Високия го наричаха сред свободния народ. Макар да надвишаваше едва с два пръста Кожите, стърчеше с цяла стъпка над баща си. Харет, мускулестото момче от Къртичиното, наричан Коня, се беше свил до огъня с гръб към двамата. Той и Кожите бяха единствените мъже, които Джон беше взел със себе си на преговорите: повече щеше да се приеме като проява на страх, а двайсет мъже нямаше да са от повече полза от двама, ако Тормунд се канеше да пролее кръв. Дух беше единствената защита, на която разчиташе Джон: вълчището можеше да надуши врагове дори да криеха враждебността си зад усмивки.
Дух обаче го нямаше. Джон смъкна едната си черна ръкавица, пъхна два пръста в устата си и изсвири.
— Дух! При мен.
Отгоре се чу плясък на криле. Гарванът На Мормон прехвръкна от клона на стар дъб и кацна на седлото на Джон.
— Гжито! — изграчи. — Гжито, гжито, гжито.
— И ти ли ме проследи? — Джон посегна да го изкъшка, но се отказа и погали перата му. Гарванът кривна око към него.
— Сняг — измърмори птицата и кривна разбиращо глава.
Дух се появи от дърветата с Вал до него.
„Все едно са родени един за друг.“ Вал цялата беше облечена в бяло: бели вълнени бричове, затъкнати във високи ботуши от бяла щавена кожа, наметало от кожа на бяла мечка, закопчано на рамото с лице на язово дърво, бяла туника с костени копчета. Дъхът й също беше бял… но очите й бяха сини, дългата й плитка с цвета на тъмен мед, бузите й — пламнали червени от студа. От дълго време Джон Сняг не беше виждал толкова хубава гледка.
— Вълка ми ли се опитваш да откраднеш? — попита я.
— Защо не? Ако всяка жена си имаше вълк, мъжете щяха да са много по-мили. Дори враните.
— Ха! — изсмя се Тормунд Ужаса на великаните. — Не се наддумвай с тая, лорд Сняг, твърде умна е за такива като теб и мен. По-добре я открадни бързо, преди Торег да се събуди и да те изпревари.
Какво беше казал онзи тъпак Аксел Флорент за Вал? „Узряло момиче, и не лоша на външност. Яки бедра, хубави гърди, добре сложена да ражда деца.“ Беше си чистата истина, но тази дива жена бе нещо много повече. Беше го доказала, като бе намерила Тормунд, след като опитни съгледвачи на Стража не бяха успели. „Може да не е принцеса, но би могла да е достойна съпруга за всеки лорд.“
Но този мост отдавна бе изгорен и Джон лично го беше подпалил.