Звънците на шапката на шута дръннаха.
— Далече, далече — запя той. — Ела под морето с мен, далеч, далеч, далеч. — Хвана принцесата за ръка и я изведе от стаята.
— Ваше величество — заговори Джон, — водачът на свободния народ се съгласи на условията ми.
Кралица Селайз кимна съвсем леко.
— Желанието на милорд съпруга ми винаги е било да даде убежище на тези диви хора. Стига да съблюдават кралския мир и кралските закони, добре са дошли във владенията ни. — Присви устни. — Казаха ми, че с тях имало още великани.
Вал отвърна:
— Близо двеста са, ваше величество. И над осемдесет мамута.
Кралицата потръпна.
— Ужасни същества. — Джон не разбра за мамутите ли говори, или за великаните. — Макар че тези зверове може да са от полза на милорд съпруга ми в битките му.
— Може би, ваше величество. Но мамутите са твърде големи, за да минат през портата ни.
— Не може ли портата да се разшири?
— Това… би било неразумно.
— Щом казваш — изсумтя Селайз. — Ти несъмнено разбираш от тези неща. Къде смяташ да заселиш тези диваци? Къртичино определено не е достатъчно голямо да побере… колко са?
— Четири хиляди, ваше величество. Ще помогнат да попълним гарнизоните на изоставените замъци и да подсилим защитата на Вала.
— Обясниха ми, че тези замъци са развалини. Мрачни места, неприветливи и студени, не повече от купища рухнали камъни. В Източен страж чухме приказки за плъхове и паяци.
„Студът трябва вече да е убил паяците — помисли Джон, — а плъховете може да са полезен източник на месо, щом дойде зимата.“
— Самата истина, ваше величество, но дори развалините могат да предложат подслон. А Валът ще стои между тях и Другите.
— Разбирам, че си премислил всичко това грижливо, лорд Сняг. Сигурна съм, че крал Станис ще е доволен, когато се върне от победната си битка.
„Стига изобщо да се върне.“
— Разбира се — продължи кралицата, — диваците първо трябва да признаят Станис за свой крал и Р’хлор за свой бог.
„И ето ни един срещу друг в тесния проход.“
— Ваше величество, простете ми. За тези условия не се споразумяхме.
Лицето на кралицата се изопна.
— Ужасен пропуск. — Малкото топлина в гласа й изчезна.
— Свободният народ не коленичи — каза Вал.
— Тогава трябва да бъдат принудени да коленичат — заяви кралицата.
— Направите ли го, ваше величество, ще се изправим отново при първия шанс — закани се Вал. — Ще се изправим с оръжие в ръка.
Устните на кралицата се стегнаха и брадичката й леко потрепери.
— Вие сте нагла. Е, това трябва да се очаква от една дивачка. Трябва да ви намерим съпруг, който да ви научи на вежливост. — Кралицата погледна ядосано Джон. — Не одобрявам, лорд-командир. И милорд съпругът ми няма да одобри. Не мога да ви попреча да отворите портата си, както и двамата знаем много добре, но ви гарантирам, че ще отговаряте за това, когато кралят се върне от битката. Може би ще пожелаете да премислите.
— Ваше величество. — Джон коленичи отново. Този път Вал не го последва. — Съжалявам, че сте недоволна от действията ми. Направих каквото сметнах за най-добре. Имам ли разрешението ви да напусна?
— Имате. Веднага.
Щом се отдалечиха от хората на кралицата, Вал отприщи гнева си.
— Излъга ме за брадата й. Тая има повече косми на брадичката, отколкото аз между краката. А дъщеря й… лицето й…
— Сива люспа.
— Сивата смърт я наричаме ние.
— Не винаги е смъртоносна при децата.
— На север от Вала е смъртоносна. Отвара от бучиниш е сигурен лек, но възглавница или нож също ще свършат работа. Ако аз бях родила това нещастно дете, отдавна щях да съм дала дара на милостта.
Тази Вал Джон никога досега не бе виждал.
— Принцеса Шайрийн е единственото дете на кралицата.
— Жалко за двете. Детето е нечисто.
— Ако Станис спечели войната, Шайрийн ще бъде наследничката на Железния трон.
— Жалко за Седемте кралства тогава.
— Майстерите казват, че сивата люспа не е…
— Майстерите могат да вярват каквото си искат. Питай някоя горска вещица, ако искаш да научиш истината. Сивата смърт спи, а после се пробужда. Това дете е нечисто!
— Изглежда мило момиче. Не можеш да знаеш…