— Мога. Нищо не знаеш, Джон Сняг. — Вал го стисна за ръката. — Искам чудовището да се махне оттук. Кърмачката също. Не можеш да ги оставиш в същата кула с мъртвото момиче.
Джон избута ръката й.
— Тя не е мъртва!
— Мъртва е. Майка й не може да го види. Нито ти, явно. Но смъртта е в нея. — Отдалечи се от него, спря и се обърна. — Аз ти доведох Тормунд Ужаса на великаните. Донеси ми чудовището ми.
— Ако мога, ще ти го дам.
— Направи го. Длъжник си ми, Джон Сняг.
Джон я гледаше, докато се отдалечаваше. „Не е права. Не може да е права. Сивата люспа не е толкова смъртоносна, колкото твърди, не и при деца.“
Дух пак го нямаше. Слънцето се беше снишило на запад. „Чаша горещо подправено вино ще ми дойде добре. Две чаши — още по-добре.“ Но това трябваше да изчака. Пред врагове му предстоеше да се изправи. Врагове от най-лошия вид: братя.
Кожите го чакаше при клетката на макарата. Качиха се заедно. Колкото по-високо се качваха, толкова по-силен ставаше вятърът. На петдесет стъпки тежката клетка започна да се люшка при всеки порив. От време на време се остъргваше във Вала и отпращаше надолу дъжд от ледени кристали, които блещукаха на слънчевата светлина. Издигнаха се над най-високите кули на замъка. На четиристотин стъпки вятърът беше зъбат, задърпа черното му наметало и то заплющя в железните решетки. На седемстотин стъпки го прониза до костите. „Валът е мой — напомни си Джон, докато мъжете на макарата издърпваха клетката. — За още два дни поне.“
Скочи на леда, благодари на мъжете на лостовете и кимна на копиеносците на стража. И двамата бяха вдигнали вълнените си качулки над главите, тъй че нищо не се виждаше от лицата им освен очите, но позна Тай по дългата сплетена и мазна коса, спускаща се на гърба му, и Оуен по наденицата, която бе пъхнал в ножницата на бедрото си. Щеше да ги познае и само по стойката. „Един добър лорд трябва да познава хората си“, казваше баща му на него и Роб някога в Зимен хребет.
Тръгна по ръба на Вала и се загледа долу в мъртвото поле, където бе избито воинството на Манс Райдър. Зачуди се къде ли е Манс сега. „Дали те е намерил, сестричке? Или това бе само хитрина, за да го пусна на свобода?“
Много време беше изтекло, откакто за последен път бе видял Аря. Как ли изглеждаше сега? Щеше ли изобщо да я познае? „Аря Препъвачката. Лицето й винаги беше мръсно.“ Щеше ли още да носи онзи малък меч, който бе поръчал на Микен да изкове за нея? „Бодеш ги с острия му край“, беше й казал. Мъдрост за брачната й нощ, ако половината от това, което беше чувал за Рамзи Сняг, беше вярно. „Доведи ми я, Манс. Аз спасих сина ти от Мелисандра и скоро ще спася четири хиляди от свободния народ. Дължиш ми това едничко малко момиче.“
Следобедните сенки пълзяха сред дърветата на гората на духовете на север. Небето на запад бе лумнало в червено, а на изток вече надничаха първите звезди. Джон Сняг свиваше и отпускаше пръстите на дясната си ръка, докато си спомняше всичко, което бе изгубил. „Сам, мил дебел глупако, изигра ми жестока игра, когато ме направи лорд-командир. Един лорд-командир няма приятели.“
— Лорд Сняг? — каза Кожите. — Клетката се изкачва.
— Чувам я.
Отдръпна се от ръба.
Първи излязоха главатарите на кланове Флинт и Норей, облечени в кожи и желязо. Норей приличаше на стара лисица — сбръчкан и слаб, но с лукави очи и жилав. Торген Флинт беше с половин глава по-нисък, но тежеше дваж повече — як и набит мъж с огромни ръце, подпираше се тежко на тояга от черен трън, докато куцукаше по леда. Боуен Марш се появи след тях, загърнат в меча кожа. След него Отел Ярвик. После септон Целадор, пийнал вече порядъчно.
— Повървете с мен — каза им Джон. Тръгнаха на запад по Вала, по насипаните с чакъл пътеки към залязващото слънце. След като се отдалечиха на петдесет разтега от навеса, заговори: — Знаете защо ви повиках. След три дни на разсъмване портата ще бъде отворена, за да пусне през Вала Тормунд и хората му. Много неща имаме да свършим, за да се подготвим.
Думите му бяха посрещнати с мълчание. После Отел Ярвик каза:
— Лорд-командир, това са хиляди…
— … измършавели диваци, уморени до смърт, далече от дома си. — Джон посочи светлините на лагерните им огньове. — Ето ги там. Четири хиляди, твърди Тормунд.
— Три хиляди според мене, по огньовете им. — Боуен Марш беше роден да брои и пресмята. — Над два пъти повече са при Хардхоум с горската вещица, така ни казаха. А сир Денис пише за големи лагери в планините отвъд Сенчестата кула…