— Не, милорд, смятам да ги уча да шият дантелени гащи. Разбира се, че ще се тренират с оръжия. Също така ще бият масло, ще секат дърва, ще чистят тор от конюшните, ще празнят нощни гърнета и ще разнасят съобщения… и междувременно ще се упражняват с копие, меч и дълъг лък.
Марш почервеня още повече.
— Лорд-командирът ще ме извини за грубостта, но нямам по-мек начин да го кажа. Това, което предлагате, е ни повече, ни по-малко измяна. От осем хиляди години мъжете на Нощния страж са стояли на Вала и са се сражавали с тези диваци. Сега смятате да ги пуснете, да ги подслоните в нашите замъци, да ги храните, обличате и да ги учите да се бият. Лорд Сняг, трябва ли да ви напомня? Вие положихте клетва.
— Знам какво се заклех. — Джон повтори думите: — „Аз съм мечът в тъмното. Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения.“ Същите думи ли изрекохте вие, когато дадохте клетвата си?
— Същите. Както знае лорд-командирът.
— Сигурен ли сте, че не съм забравил някои? Онези за краля и законите му, и как трябва да пазим всяка педя от земята му и да се вкопчим във всеки рухнал замък? Тази част как гласи? — Джон изчака за отговор. Не последва. — „Аз съм щитът, който пази човешките владения.“ Това бяха думите. Тъй че кажете ми, милорд — какво са тези диваци, ако не човеци?
Боуен Марш отвори уста. Не излязоха думи. Червенина пропълзя по врата му.
Джон Сняг обърна гръб. Последната светлина на слънцето бе започнала да гасне. Загледа се как пукнатините по Вала от червени станаха сиви, от жилки огън на реки от черен лед. Далече долу лейди Мелисандра щеше да разпалва нощния си огън и да припява: „Господарю на Светлината, защити ни, че нощта е тъмна и пълна с ужаси.“
— Зимата иде — каза най-сетне Джон, нарушавайки неловката тишина, — и с нея белите бродници. Валът е където ги спираме. Валът е направен, за да спре тях… но Валът трябва да се брани с хора. Обсъждането приключи. Имаме много да свършим, преди да се отвори портата. Тормунд и хората му ще трябва да бъдат нахранени, облечени и приютени. Някои са болни и имат нужда от лечение. Това ще се падне на теб, Клидас. Спаси толкова, колкото можеш.
Клидас примига с мътните си зачервени очи.
— Ще направя всичко, което ми е по силите, Джон. Милорд, искам да кажа.
— Ще ни трябва всяка кола и фургон, готови да превозим свободния народ до новите им домове. Отел, ти ще се погрижиш за това.
— Да, милорд — отвърна с гримаса Ярвик.
— Лорд Боуен, ти ще събереш данъка. Златото и среброто, кехлибара, торквите, гривните и герданите. Сортирай всичко, изброй го, погрижи се да стигне безопасно до Нощен страж.
— Да, лорд Сняг — отвърна Боуен Марш.
А Джон помисли: „Лед — каза тя, — и ками в тъмното. Замръзнала кръв, червена и твърда, и оголена стомана.“
Вятърът се усилваше.
Церсей
Всяка нощ изглеждаше по-студена от предишната.
В килията нямаше нито огън, нито дори мангал. Единственият прозорец беше твърде високо, за да може да гледа през него, и твърде малък, за да се провре, но достатъчно голям, за да пропуска студа. Церсей беше разкъсала първата риза, която й дадоха, настояваше да й върнат дрехите, но с това само остана гола и трепереща. Когато й донесоха друга риза, я навлече и им благодари, като почти хлипаше.
Прозорецът пропускаше и звуци. Това бе единственият начин кралицата да разбере какво може да става в града. Септите, които й носеха храна, не й казваха нищо.
Мразеше това. Джайм щеше да дойде, да, но как щеше да разбере? Церсей можеше само да се надява, че няма да е толкова глупав да препусне презглава пред войската си. Щеше да му е нужен всеки меч, за да се справи с дрипавата орда на Бедните братя, обкръжили Великата септа. Често питаше за близнака си, но тъмничарките не й отговаряха. Питаше и за сир Лорас. Според последните сведения Рицарят на цветята издъхваше на Драконов камък от раните, които бе получил, докато завземал замъка. „Да умре — помисли Церсей, — и по-бързо при това.“ Смъртта на момчето щеше да означава освободено място в Кралската гвардия, а това можеше да се окаже спасението й. Но септите мълчаха за Лорас Тирел толкова, колкото и за Джайм.
Лорд Кибърн се оказа последният й и единствен посетител. Светът й бе заселен от четири лица: самата тя и трите й тъмничарки, благочестиви и непреклонни. Септа Унела беше с едър кокал и мъжкарана, с мазолести длани и грозновато навъсено лице. Септа Моел имаше корава бяла коса и малки зли очички, вечно присвити подозрително и надничащи от сбръчкано остро лице. Септа Сколера беше широка в кръста и ниска, с едри гърди, маслинена кожа и миризма на вкиснало, като мляко, което е на ръба да се развали. Носеха й храна и вода, опразваха нощното й гърне и взимаха ризата й за пране веднъж на няколко дни, като я оставяха гола под одеялата, докато й я върнат. Понякога Сколера й четеше от „Седемлъчата звезда“ или „Книгата на святата молитва“, но иначе никоя не говореше с нея, нито отговаряше на въпросите й.