— Страховити бойци, които много обичат негово величество. Когор Великана. Краз. Пъстрата котка. Белакво Трошача на кокали. Все герои.
„Все борци от ямите.“ Сир Баристан не беше изненадан. Хиздар зо Лорак седеше неспокойно на новия си трон. От хиляда години Мийрийн не беше имал крал, а някои от старата кръв смятаха, че биха били по-добър избор от него. Извън града чакаха юнкайците с техните наемници и съюзници, в града бяха Синовете на Харпията.
А защитниците на краля ставаха все по-малко с всеки ден. Грешката на Хиздар със Сивия червей му беше струвала Неопетнените. Когато негово величество се бе опитал да ги постави под командването на свой братовчед, както Бронзовите зверове, Сивия червей бе уведомил краля, че са свободни хора, получаващи заповеди само от своята майка. Колкото до Бронзовите щитове, половината бяха освободени, а останалите Бръснати темета все още бяха предани на Скааз мо Кандак. Борците от ямите бяха единствената благонадеждна опора на крал Хиздар срещу море от врагове.
— Дано защитят негова милост от всички заплахи. — Тонът на сир Баристан не издаваше истинските му чувства; беше се научил да ги крие още в Кралски чертог преди години.
— Негово величество — натърти Резнак мо Резнак. — Другите ви задължения ще останат непроменени, сир. В случай, че мирът се провали, негово сияние все пак ще пожелае да командвате силите му срещу враговете на града ни.
„За толкова поне му стига умът.“ Белакво Трошача на кокали и Когор Великана можеше да послужат за щитове на Хиздар, но идеята някой от тях да води армия в сражение беше толкова нелепа, че старият рицар едва не се разсмя.
— Каквото ми заповяда негова милост.
— Не милост — възрази недоволно сенешалът. — Тази титла е вестероска. Негово великолепие. Негово сияние. Негово величество.
„Негова суетност ще му приляга по-добре.“
— Както кажете.
Резнак облиза устни.
— В такъв случай приключихме.
Този път мазната му усмивка показваше пренебрежение. Сир Баристан напусна, доволен, че оставя сенешалската воня на парфюм зад себе си. „Един мъж трябва да мирише на пот, не на цветя.“
Великата пирамида беше осемстотин стъпки висока от основата до върха. Покоите на сенешала се намираха на втория етаж. Стаите на кралицата и неговите заемаха най-високото стъпало. „Дълго изкачване за човек на моята възраст“, помисли сир Баристан, щом тръгна нагоре. Знаеше се, че прави това изкачване по пет-шест пъти на ден по работа на кралицата, както свидетелстваха болките в коленете и кръста му. „Ще дойде ден, когато няма да мога да се справя с тези стъпала, и този ден ще е по-скоро, отколкото би ми се искало“, помисли той. Дотогава трябваше да се погрижи поне няколко от момчетата му да са готови да заемат мястото му до кралицата. „Лично ще ги помажа в рицарство, когато станат достойни, и ще дам на всеки от тях кон и златни шпори.“
Кралското жилище беше затихнало и пусто. Хиздар не се беше настанил там, предпочел беше стаи в средата на Великата пирамида, защитен от всички страни от дебелите тухлени стени. Мезара, Миклаз, Кеза и останалите малки виночерпци на кралицата — всъщност заложници, но Селми и кралицата толкова се бяха привързали към тях, че им беше трудно да мислят за тях по този начин — бяха отишли с краля, а Ирри и Джикуи бяха заминали с дотраките. Само Мисандей бе останала, самотно призраче, обитаващо покоите на кралицата на върха на пирамидата.
Сир Баристан излезе на терасата. Небето над Мийрийн беше с цвета на мъртва плът, убито бяло и натежало, грамада от непрекъснати облаци от хоризонт до хоризонт. Слънцето се беше скрило. Щеше да залезе невидимо, както бе изгряло невидимо заранта. Нощта щеше да е гореща, потна, задушна, лепкава нощ без глътка въздух. От три дни бе надвиснала заплахата за дъжд, но нито капка не беше паднала. „Един дъжд ще е облекчение. Ще помогне да се пречисти градът.“
Оттук можеше да види четири по-малки пирамиди, западните стени на града и лагерите на юнкайците край бреговете на Робския залив, където гъст стълб мазен пушек се виеше нагоре като огромно влечуго. „Юнкайците изгарят мъртвите си — помисли той. — Бялата кобила препуска през обсадните им лагери.“ Въпреки всичко, което бе направила кралицата, болестта се беше разпространила, както между градските стени, така и навън. Пазарите на Мийрийн бяха затворени, улиците празни. Крал Хиздар бе разрешил да се отворят бойните ями, но тълпите бяха рехави. Съобщаваха, че мийрийнците били започнали да избягват дори Храма на Грациите.