„Търговците на роби ще измислят начин да обвинят Денерис и за това“, помисли с горчивина сир Баристан. Можеше почти да ги чуе как шепнат — как Велики господари, Синове на Харпията, юнкайци, всички се уверяват едни други, че кралицата му е мъртва. Половината град го вярваше, макар все още да нямаха куража да го кажат на глас. „Но скоро, мисля.“
Чувстваше се много уморен, много стар. „Къде отидоха всички тези години?“ Напоследък всеки път, щом коленичеше да пие от неподвижното езерце на терасата, виждаше лице на непознат, зяпнало го от водата. Кога се бяха появили тези врански крака около светлосините му очи? Откога косата му бе станала от слънчева светлина на сняг? „Преди години, старче. Преди десетилетия.“
И все пак сякаш едва вчера го бяха издигнали в рицарски сан, след турнира на Кралски чертог. Още помнеше допира на меча на крал Егон на рамото си, лек като девича целувка. Думите бяха заседнали в гърлото му, когато изричаше клетвите си. На пира същата вечер беше ял ребра на див глиган, приготвени по дорнски обичай с драконов пипер, толкова лют, че беше изгорил устата му. Четирийсет и седем години, а вкусът все още се задържаше в паметта му, но не можеше да каже какво е вечерял преди десет дни, дори всичките седем кралства да зависеха от това. „Варено кучешко най-вероятно. Или някакво друго гадно блюдо, което не миришеше по-добре.“
Не за първи път Селми се зачуди на странните приумици на съдбата, които го бяха довели тук. Беше рицар на Вестерос, мъж на Бурните земи и дорнските блата; мястото му беше в Седемте кралства, не тук на знойните брегове на Робския залив. „Дойдох, за да върна Денерис у дома.“ Но я беше изгубил, също както беше изгубил баща й и брат й. „Дори Робърт. Него също го провалих.“
Може би Хиздар беше по-мъдър, отколкото си даваше сметка. „Преди десет години щях да съм предусетил какво се кани да направи Денерис. Преди десет години щях да съм достатъчно бърз, за да я спра.“ Но беше стоял объркан, когато тя скочи в ямата, когато я извика, а после затича безпомощно след нея по червения пясък. „Станал съм стар и бавен.“ Нищо чудно, че Наарис му се подиграваше и го наричаше сир Дядо. „Щеше ли Даарио да е по-бърз, ако беше до кралицата онзи ден?“ Смяташе, че знае отговора, макар да не му харесваше.
Беше го сънувал отново предната нощ: Белвас на колене и повръща жлъчка и кръв, Хиздар вика на убийците на дракони, мъже и жени бягат обзети от ужас, блъскат се на стъпалата, газят един връз друг, пищят и викат. А Денерис…
„Косата й беше пламнала. Размахваше бича и крещеше, а след това се озова на гърба на дракона и летеше.“ Пясъкът, вдигнат от Дрогон, докато излиташе, беше опарил очите на сир Баристан, но през булото от сълзи беше видял как чудовището излита от ямата, как огромните му криле изплющяха по бронзовите рамене на воините при портите.
Останалото научи по-късно. Извън портите беше имало гъсто множество. Конете бяха полудели от ужас от миризмата на дракона и бяха тъпкали наред. Бойци бяха хвърляли копия, стреляли бяха с арбалети. Някои бяха улучили. Драконът се беше извивал свирепо във въздуха, с димящи рани, с момичето на гърба му. След това беше изригнал огън.
Бронзовите зверове бяха събирали труповете през останалата част на деня и почти цялата нощ. Двеста и четиринайсет души бяха убити и три пъти повече — изгорени или ранени. Дрогон вече беше отлетял от града, за последен път беше видян високо над Скаазадан, полетял на север. От Денерис Таргариен нямаше и следа. Някои се кълняха, че я видели да пада. Други твърдяха, че драконът я отнесъл, за да я изяде. „Грешат.“
Сир Баристан не знаеше за драконите повече от приказките, които чуваше всяко дете, но познаваше Таргариените. Денерис беше яхнала онзи дракон, както Егон някога беше яздил Балерион.
— Може да е отлетяла към дома — каза на глас.
— Не — промълви тих глас зад него. — Тя не би направила това, сир. Не би си отишла у дома без нас.
Сир Баристан се обърна.
— Мисандей. Дете. От колко време стоиш тук?
— От скоро. Тази съжалява, ако ви е притеснила. — Момичето се поколеба. — Скааз мо Кандак желае да говори с вас.
— Бръснатото теме? Говори ли с него? — Беше необмислено, много. Враждата между Скааз и краля беше дълбока, а момичето беше достатъчно умно, за да го знае. Скааз беше откровен в противопоставянето си на брака на кралицата, факт, който Хиздар не беше забравил. — Тук ли е той? В пирамидата?
— Когато пожелае. Идва и си отива, сир.