Следобедът не му донесе много отдих от терзанията му. Прекара го в залата за упражнения на третия етаж на пирамидата в работа с момчетата, учеше ги на умения с меч и щит, с кон и пика… и на рицарство, на правилата, които правят един рицар нещо повече от борец в бойните ями. На Денерис щяха да й трябват защитници на нейната възраст, след като той си отидеше, и сир Баристан беше решен да й ги даде.
Момчетата, които обучаваше, бяха от осем до двайсет годишни. Беше започнал с над шейсет, но за мнозина обучението се бе оказало твърде тежко. По-малко от половината бяха останали, но някои от тях обещаваха много. „Без кралска особа, която да пазя, сега ще имам повече време да ги обучавам“, осъзна той, докато обикаляше от двойка на двойка и наблюдаваше как се нападат със затъпени мечове и копия. „Храбри момчета. Без знатно потекло, да, но някои ще станат добри рицари и ще обичат кралицата. Ако не беше тя, всички те щяха да се окажат в ямите. Крал Хиздар си има борците, но Денерис ще има рицари.“
— Дръж щита високо — извика той. — Покажи ударите. Сега заедно. Ниско, горе, долу, долу високо, ниско…
Отнесе простата си вечеря на терасата на кралицата и я изяде. Слънцето залязваше и огньовете в големите стъпаловидни пирамиди се съживяваха един по един, а многоцветните тухли на Мийрийн повяхваха в сиво и после — в черно. Сенките се сбираха долу по улици и улички, образуваха езера и реки. В сумрака градът изглеждаше безметежен, дори красив. „Това е мор, не мир“, каза си старият рицар с последната глътка вино.
Не искаше да се набива на очи, тъй че щом довърши вечерята си, смени дворцовото си облекло, белия плащ на Гвардията на кралицата, с кафяво пътническо наметало с качулка, каквото можеше да носи всеки обикновен мъж. Задържа меча и камата си. „Това все пак може да е някакъв капан.“ Не вярваше много на Хиздар, а още по-малко на Резнак мо Резнак. Напарфюмираният сенешал като нищо можеше да е част от това, да го примами на тайна среща, а след това да го хване със Скааз и да ги обвини в заговор срещу краля. „Ако Бръснатото теме заговори за измяна, няма да ми остави никакъв избор, освен да го арестувам. Хиздар е консортът на кралицата ми, колкото и да не го харесвам. Дългът ми е към него, не към Скааз.“
А дали?
Първото задължение на Кралската гвардия беше да защитава краля от покушение или заплаха. Белите рицари се заклеваха да се подчиняват на заповедите на краля също така, да пазят тайните му, да го съветват, когато им поискат съвет, и да мълчат, когато не ги питат, да изпълняват каквото благоволи кралят и да бранят името и честта му. Строго казано, беше изцяло избор на краля докъде да се простира защитата на Кралската гвардия над други, дори на особите от кралска кръв. Някои крале смятаха за редно и уместно да пращат Кралската гвардия да служи и брани техните жени и деца, близки, лели, чичовци и братовчеди в по-голяма или по-малка степен, а понякога дори любовниците им, наложниците им и копелетата им. Но други предпочитаха да използват за тези цели дворцови рицари и войници и да държат своите седем за своя лична гвардия, винаги до себе си.
„Ако кралицата ми беше заповядала да защитавам Хиздар, нямаше да имам друг избор, освен да се подчиня.“ Но Денерис Таргариен така и не беше учредила истинска Гвардия на кралицата дори за себе си, нито беше издавала заповеди, свързани с нейния консорт. „Светът беше по-прост, когато имах лорд-командир да решава такива неща — помисли Селми. — Сега аз съм лорд-командирът, а е трудно да разбера кой път е верният.“
Големите порти бяха заключени и залостени, както бе очаквал. Четирима Бронзови зверове стоях на пост извън вратите, други четирима отвътре. На тях се натъкна старият рицар — едри мъже с маски на глиган, мечка, полевка и мантикора.
— Всичко е кротко, сир — каза му мечката.
— Така да остане. — Знаеше се, че сир Баристан често обикаля нощем да се увери, че пирамидата е добре охранявана.
Други четирима Бронзови зверове пазеха железните врати към ямата, където бяха оковани Визерион и Регал. Светлината на факлите заблещука по маските им: маймуна, овен, вълк и крокодил.
— Нахранени ли са? — попита сир Баристан.
— Да, сир — отвърна маймуната. — По една овца за всеки.
„Колко дълго още ще им стига по толкова?“ Драконите растяха, растеше и апетитът им.
Време беше да потърси Бръснатото теме. Сир Баристан мина покрай слоновете и сивата кобила на кралицата, към дъното на конюшнята. Едно магаре зарева, когато мина покрай него, и няколко коня се размърдаха на светлината на фенера му. Иначе беше тъмно и тихо.