— Този… този сладкар. Искам лично да го разпитам. Сам.
— Така ли? — Бръснатото теме скръсти ръце на гърдите си. — Добре. Разпитвай го колкото щеш.
— Ако… ако това, което каже, ме убеди… ако се съюзя с теб в това… ще искам думата ти Хиздар зо Лорак да не пострада, докато… освен ако… не се докаже, че е съучастник в това.
— Защо толкова те интересува Хиздар, старче? Ако той не е Харпията, е първородният й син.
— Знам със сигурност само, че е консортът на кралицата. Искам думата ти за това. Иначе се заклевам, ще ти се противопоставя.
Скааз се усмихна свирепо.
— Думата ми значи. Добре, Хиздар няма да пострада, докато не се докаже вината му. Но сдобием ли се с доказателството, смятам да го убия със собствените си ръце. Искам да му изтръгна червата и да му ги покажа преди да го оставя да умре.
„Не — помисли старият рицар. — Ако Хиздар е замислял смъртта на кралицата ми, аз ще се погрижа за него, но смъртта му ще е бърза и чиста.“ Боговете на Вестерос бяха далече, но сир Баристан Селми замълча и изрече безмълвна молитва към Старицата, да освети пътя му към мъдростта. „Заради децата — каза си. — Заради града. Заради моята кралица.“
— Ще говоря със Сив червей.
Железният ухажор
„Скръб“ се появи сама на разсъмване, черните й платна рязко очертани на утринното зарево.
„Петдесет и четири — помисли с горчивина Виктарион, щом го събудиха, — а плава сама.“ Изруга Бога на бурята за злобата му. Гневът тежеше като черен камък в корема му. „Къде са корабите ми?“
Беше отплавал от Щитовете с деветдесет и три от стоте, които съставяха Железния флот, флот не на един или друг лорд, а на самия Престол Морски камък, с капитани и екипажи от всички острови. Кораби по-малки от грамадните бойни дромони на зелените земи, да, но триж по-големи от обичайните дълги кораби, с дълбоки трюмове и жестоки тарани, готови да срещнат в сражение флотилиите на самия крал.
В Каменните стъпала бяха взели зърно, дивеч и прясна вода след дългото пътуване покрай сухия бряг на Дорн с неговите плитчини и въртопи. Там „Желязна победа“ беше пленил търговски кораб, големия ког „Знатната лейди“, плаващ към Староград покрай Града на гларуса, Дъскъндейл и Кралски чертог с товар осолена треска, китова мас и маринована херинга. Храната бе добре дошла добавка към припасите им. Други пет съда, пленени в Протоците на Редвин и покрай брега на Дорн — три кога, галеас и галера, — бяха докарали броя им до деветдесет и девет.
Деветдесет и девет кораба бяха поели от Каменни стъпала в три горди флотилии със заповед да се обединят отново при южния връх на Острова на кедрите. Четирийсет и пет вече бяха пристигнали от другия край на света. Двайсет и два от съдовете на самия Виктарион бяха докретали, по три или четири, понякога сами. Четиринайсет на Ралф Куция; само девет от отплавалите с Ралф Стоунхауз Червения. Самият Ралф Червения беше между липсващите. Към броя на флотата се бяха добавили нови девет съда, пленени в открито море, тъй че ставаха всичко петдесет и четири… но пленените кораби бяха когове и рибарски лодки, търговски гемии и галери на ловци на роби, а не бойни кораби. В битка нямаше да могат да заменят изгубените кораби на Железния флот.
Последният появил се кораб беше „Девича гибел“, преди три дни. Ден преди това от юг заедно бяха дошли три кораба — плененият от него „Знатната лейди“, която се поклащаше тежко между „Гладният гарван“ и „Желязната целувка“. Но още по-предния ден и преди него нямаше нищо и само „Обезглавената Джейни“ и „Страх“ преди това, после още два дни пусто море и безоблачни небеса, след като Ралф Куция се бе появил с останките от ескадрата си. „Лорд Квелон“, „Бялата вдовица“, „Ридание“, „Злочестина“, „Левиатан“, „Желязната лейди“, „Вятърът на жътваря“, с още шест кораба зад тях, два от които пострадали от бурята и на буксир.
— Бури — беше измърморил Ралф Куция, след като се добра до Виктарион. — Три големи щорма и мръсни ветрове между тях. Червени ветрове от Валирия, които миришеха на пепел и сяра, и черни ветрове, които ни изтласкаха към изгорелия бряг. Това пътуване беше прокълнато от самото начало. Вранското око го е страх от вас, милорд, иначе защо ще ви праща толкова далече? Не иска да се върнем.
Виктарион бе помислил същото, когато се натъкна на първата буря, на ден път от Стар Волантис. „Боговете мразят родоубийци — каза си. — Иначе Юрон Вранското око щеше да е умрял десет пъти от собствената ми ръка.“ Докато морето беснееше около него и палубата се надигаше и пропадаше под краката му, беше видял как „Пирът на Дагон“ и „Червен прилив“ се блъснаха един в друг толкова силно, че и двата се пръснаха на трески. „Работа на брат ми“, помисли си. Бяха първите два кораба, които изгуби от своята третина от флотата. Но не последните.