Тъй че зашлеви Куция два пъти през лицето и каза:
— Първият е за корабите, които изгуби, вторият за приказките ти за проклятия. Кажеш ли го още веднъж, ще ти закова езика на мачтата. Щом Вранското око може да реже езици, за да не говорят, и аз мога. — От болката в лявата му ръка думите прозвучаха по-грубо, отколкото щеше да е иначе, но го мислеше. — Ще дойдат още кораби. Бурите свършиха. Ще си събера флотата.
Една маймуна на мачтата нададе насмешлив вой, сякаш и тя усещаше безсилието му. „Мръсна шумна твар.“ Можеше да прати някой горе да я пропъди, но маймуните май харесваха тази игра, а и бяха по-пъргави от екипажа му. Воят обаче закънтя в ушите му и болката в пулсиращата му ръка сякаш стана още по-силна.
— Петдесет и четири — изръмжа той. Щеше да е прекалено да се надява на пълната сила на Железния флот след толкова дълго пътуване… но седемдесет кораба, дори осемдесет, Удавения бог можеше да му даде поне толкова. „Де да беше Мокра коса с нас, или някой друг жрец.“ Виктарион беше направил жертвоприношение, преди да отплава, и още веднъж в Каменни стъпала, когато раздели флотата на три, но може би бе изрекъл неподходящите молитви. „Или пък Удавения бог няма никаква власт тук.“ Все повече започваше да се бои, че са отплавали твърде далече, в чужди морета, където дори боговете са странни… но тези съмнения споделяше само със своята смугла жена, която нямаше език да ги повтори.
Когато се появи „Скръб“, Виктарион повика при себе си Вулф Едноухия.
— Искам да говоря с Полевката. Кажи на Куция Ралф, Том Безкръвния и Черния Пастир. Всички ловни групи да се съберат, бреговите лагери се вдигат призори. Натоварвате колкото плодове можете и качвате свинете на борда. Можем да ги колим при нужда. „Акула“ ще остане тук да казват на забавилите се къде сме отишли. — Щеше да й трябва време за ремонт: почти нищо не й беше останало от бурите освен разнебитения корпус. — Флотата тръгва утре, с вечерния отлив.
— Както заповядате — отвърна Вулф. — Но още ден може да значи още някой кораб.
— Да. А десет дни може да значат десет кораба или нито един. Много време прахосахме в чакане да се покажат платна. Победата ни ще е много по-сладка, ако я спечелим с по-малък флот. — „И трябва на всяка цена да стигна до драконовата кралица преди волантинците.“
Във Волантис беше видял товарещите провизии галери. Целият град сякаш беше пиян. Видели бяха моряци и войници да танцуват по улиците с благородници и дебели търговци, а във всяка гостилница и винарна вдигаха наздравици за новите триарси. Приказваха само за златото, скъпоценните камъни и робите, които щели да потекат към Волантис, след като умре драконовата кралица. Един ден такива сведения беше предостатъчен за Виктарион Грейджой. Плати скъпа цена за храна и вода, колкото и да го беше срам, и подкара обратно корабите си в открито море.
Бурите сигурно бяха разпръснали и забавили и волантинците. Ако имаше късмет, много от бойните им кораби можеше да са потънали или заседнали. Но не всички. Никой бог не беше толкова добър и оцелелите зелени галери като нищо можеше вече да са заобиколили Валирия. „Ще се изсипят на север към Мийрийн и Юнкай, огромни бойни дромони, гъмжащи от роби войници. Ако Богът на бурята ги е пощадил, трябва вече да са в Залива на скръбта. Триста кораба, може да стигат и до петстотин.“ Съюзниците им вече бяха край Мийрийн: юнкайци и ащапорци, мъже от Нов Гхиз, Карт, Толос и Богът на бурята знаеше само откъде ли още, дори бойните кораби на самия Мийрийн, избягалите от града преди падането му. Срещу всичко това Виктарион имаше петдесет и четири. Петдесет и три без „Акула“.
Вранското око беше преплавал половината свят, беше грабил и плячкосвал от Тарт до Високи дървета, бе спирал в нечестиви пристани, отвъд които плаваха само луди. Беше дръзнал да влезе дори в Пушливото море и бе оцелял да го разкаже. „И то само с един кораб. Щом той може да се подиграва с боговете, аз също мога.“
— Да, капитане — рече Вулф Едноухия. Не беше и наполовина мъж колкото Нют Бръснаря, но Вранското око беше откраднал Нют: издигна го за лорд на Дъбовия щит и направи най-добрия му мъж свой. — Мийрийн ли ще е?