— Къде другаде? Драконовата кралица ме чака в Мийрийн. — „Най-красивата жена на света, ако може да се вярва на брат ми. Косата й е сребро и злато, очите й са аметисти.“
Твърде много ли беше да се надява, че Юрон поне веднъж е казал истината? „Може би.“ Най-вероятно момичето щеше да се окаже някоя пъпчива мърла с цици увиснали до коленете, а „драконите“ й — не повече от шарени гущери от блатата на Соторос. „Но ако все пак е това, което твърди Юрон…“ Бяха чули приказки за красотата на Денерис Таргариен от устата на пирати в Каменни стъпала и дебели търговци в Стар Волантис. Можеше и да е вярно. А Юрон не я беше подарил на Виктарион. Смяташе да я вземе за себе си. „Праща ме като слуга, да му я докарам. Как ще вие, като я взема аз.“ Нека да мърморят мъжете. Бяха стигнали твърде далече и бяха загубили твърде много, за да се върнат на запад без плячка.
Железният капитан стисна здравата си ръка в юмрук.
— Върви. И намери майстера, където се е сврял, и го прати при мен.
Вулф тръгна.
Виктарион Грейджой се обърна отново към носа и обходи с поглед флотата си. Дълги кораби изпълваха морето, с навити платна и прибрани гребла, закотвени или изтеглени на белия пясъчен бряг. Островът на кедрите. Къде бяха тези кедри? Удавени преди четиристотин години, изглежда. Виктарион беше слизал на брега десетина пъти на лов, но така и не беше видял кедър.
Женственият майстер, който Юрон му беше натрапил във Вестерос, твърдеше, че това място някога се наричало Островът на стоте битки, но мъжете, водили тези битки, бяха станали на прах преди векове. „Островът на маймуните, така трябва да се нарича.“ Имаше и свине: най-големите и най-черни глигани, които някой железнороден беше виждал, и много квичащи прасенца из храсталаците, дръзки същества, които нямаха страх от човек. „Учат се обаче.“ Килерите на Железния флот се пълнеха с пушени бутове, осолено свинско и бекон.
Маймуните обаче… маймуните бяха напаст. Виктарион беше забранил на мъжете си да носят тези демонски същества на борда, но незнайно как половината му флота вече беше превзета от тях, дори неговият „Желязна победа“. В момента виждаше няколко от тях, мятаха се от мачта на мачта и от кораб на кораб. „Де да имах арбалет.“
Виктарион не харесваше това море, нито тези безкрайни безоблачни небеса, нито жаркото слънце, което биеше по главите им и нагряваше палубите, докато дъските не станеха толкова горещи, че можеха да опърлят боси крака. Не харесваше тези бури, които се появяваха сякаш отникъде. Морето около Пайк често беше бурно, но там човек можеше да подуши бурята, когато идваше. Тези южняшки бури бяха измамни като жени. Дори водата беше със сбъркан цвят — трептящ тюркоаз до брега, а по-навътре в морето тъмносиня, почти черна. Липсваха му синьо-зелените води на родния дом и белите гребени на вълните.
Не му харесваше и този Остров на кедрите. Ловът можеше да е добър, но горите бяха твърде зелени и тихи, пълни с криви дървета и странни ярки цветя, каквито никой от хората му не беше виждал преди, а имаше и ужасии, дебнещи между рухналите палати и натрошените статуи на потъналия Велос, на половин левга северно от носа, където бе закотвена флотата му. Последния път, когато прекара една нощ на брега, сънищата му бяха мрачни и неспокойни, а когато се събуди, устата му беше пълна с кръв. Майстерът каза, че си бил прехапал езика насън, но той го прие като знак от Удавения бог, предупреждение, че ако се задържи много дълго тук, ще се задави от собствената си кръв.
Казваха, че в деня, в който Ориста връхлетяла Валирия, островът бил пометен от водна стена триста стъпки висока. Удавила стотици хиляди и не останал жив свидетел освен няколко рибари, които били в морето, и шепа велоски копиеносци, оставени на пост в здрава каменна кула на най-високия хълм на острова, които видели как хълмовете и долините под тях се превръщат в кипящо море. Красивият Велос с неговите палати от кедър и розов мрамор изчезнал за миг. В северния край на острова древните тухлени стени и стъпаловидни пирамиди на робското пристанище Гозаи бяха претърпели същата съдба.
„Толкова много удавени. Удавения бог ще е силен тук“, беше помислил Виктарион, когато се доближи до острова за събирането на трите флоти. Не беше жрец обаче. Може би го беше разбрал наопаки. Може би Удавения бог бе унищожил острова в гнева си. Брат му Ерон можеше да е разбрал, но Мократа коса беше на Железните острови и проповядваше против Вранското око и управлението му. „Не може безбожен мъж да седи на Престола Морски камък.“ Но капитаните и кралете бяха викали за Юрон на кралския събор, избраха го над Виктарион и други набожни мъже.