Утринното слънце диплеше морето на блясъци толкова ярки, че не можеше да се гледат. Главата на Виктарион бе започнала да пулсира, но дали от слънцето, от болката в ръката, или от съмненията, които го глождеха, не можеше да каже. Тръгна към каютата, където въздухът бе прохладен и сумрачен. Смуглата жена разбра какво иска, без дори да го каже. Щом се отпусна в стола си, взе мек влажен парцал от легена и го сложи на челото му.
— Добре — каза той. — Добре. А сега ръката.
Смуглата жена не отвърна. Юрон й беше отрязал езика, преди да му я даде. Виктарион не се съмняваше, че Вранското око също е лягал с нея. Такъв си беше брат му. „Даровете на Юрон са отровени — беше си казал в деня, в който смуглата жена дойде на борда. — Не искам трохите му.“ Беше решил, че ще й пререже гърлото и ще я хвърли в морето, кръвна жертва на Удавения бог. Така и не беше намерил време за това.
Много път бяха изминали оттогава. Виктарион можеше да говори на смуглата жена. Тя никога не се опитваше да му отвръща.
— „Скръб“ е последният — каза й той, докато тя издърпваше ръкавицата му. — Останалите са изгубени, закъснели или потънали. — Стисна зъби, когато жената пъхна върха на ножа си под мократа ленена превръзка около лявата му ръка. — Някои ще кажат, че не трябваше да разделям флотата. Глупци. Деветдесет и девет кораба имахме… тромав звяр за каране през моретата до другия край на света. Ако ги бях задържал заедно, по-бързите щяха да станат заложници на най-бавните. И къде щяхме да намерим провизии за толкова гладни гърла? Никое пристанище не иска толкова кораби във водите си. Бурите щяха да ни разпилеят така или иначе. Като листа, пръснати по Лятното море.
Вместо това беше разбил големия флот на ескадри и беше пратил всяка по различен маршрут към Робския залив. Най-бързите кораби даде на Червения Ралф Стоунхауз по корсарския път покрай северното крайбрежие на Соторос. Мъртвите градове, гниещи по онзи зноен душен бряг, беше най-добре да се избягват, както знаеше всеки моряк, но в градчетата от кал и кръв на Островите на Базилиска, гъмжащи от избягали роби, крадци на роби, кожари, курви, ловци, кафяви хора и още по-лоши неща, винаги можеше да се намерят провизии за хора, които не се бояха да платят желязната цена.
По-големите, по-тежки и по-бавни кораби поеха за Лис, да продадат пленниците, взети на Щитовете, жените и децата от Града на лорд Хюет и други острови, наред с мъжете, избрали да се предадат вместо да умрат. Виктарион можеше да изпитва само презрение към такива слабаци. Все пак продаването остави горчив вкус в устата му. Взимането на мъж в робство или на женска за солена жена беше обичайно и редно, но хората не бяха кози или пилци да се купуват и продават за злато. Радваше се, че остави продажбата на Ралф Куция, който щеше да използва парите, за да натовари големите му кораби с провизии за дългия и бавен среден етап на изток.
Собствените му кораби се прокраднаха покрай бреговете на Спорните земи, за да натоварят храна, вино и прясна вода във Волантис, преди да обърнат на юг около Валирия. Това беше най-обичайният маршрут на изток и най-тежко натовареният, с плячка за взимане и малки островчета, където можеха да намерят подслон по време на бури, да правят ремонти и да попълват запасите си, ако се наложи.
— Петдесет и четири кораба са твърде малко — каза на смуглата жена, — но не мога да чакам повече. Единственият начин… — Изпъшка, докато тя развиваше превръзката, понеже беше залепнала за раната. Плътта отдолу беше позеленяла и почерняла, където го беше порязал мечът. — Единственият начин да направя това е да изненадам търговците на роби, както направих веднъж при Ланиспорт. Връхлитам от морето и ги размазвам, взимам момичето и бягам, преди волантинците да се окопитят. — Не беше страхливец, но не беше и глупак: не можеше да победи триста кораба с петдесет и четири. — Тя ще ми бъде съпруга, а ти ще си нейната слугиня. — Слугиня без език не можеше да издаде тайни.
Можеше да каже още, но точно тогава дойде майстерът — потропа на вратата на каютата плахо като мишка.
— Влез — викна Виктарион. — И залости вратата. Знаеш защо си тук.
— Да, милорд. — И приличаше на мишка също така със сивия си халат и малките си кафяви мустачки. „Да не би да си мисли, че това му придава по-мъжествен вид?“ Кервин се казваше. Беше много млад, най-много на двайсет и две. — Може ли да видя ръката ви?