„Глупашки въпрос.“ От майстерите имаше полза, но Виктарион не можеше да изпитва друго освен презрение към този Кервин. С гладките си розови бузи, меките ръце и кафявите къдрици приличаше повече на момиче от повечето момичета. Когато дойде на борда на „Желязната лейди“, имаше и малка мазна усмивчица, но една нощ край Каменните стъпала се беше усмихнал на неподходящия мъж и Бъртън Кроткия му беше избил четири зъба. Скоро след това Кервин се беше дотътрил до капитана да се оплаче, че четирима от екипажа го били завлекли в трюма и го използвали като жена.
— Ето как слагаш край на това — каза му Виктарион тогава и заби кама на масата между тях. Кервин я взе — беше твърде уплашен, за да откаже, — но така и не я беше използвал.
— Ръката ми е тука — каза Виктарион. — Гледай колкото щеш.
Майстер Кервин клекна, за да огледа раната по-добре. Дори я подуши, като куче.
— Ще трябва пак да изпусна гнойта. Цветът… милорд, раната не зараства. Може би ще се наложи да ви отрежа ръката.
Вече бяха говорили за това.
— Ако ми я отрежеш, ще те убия. Но първо ще те вържа на перилото и ще подаря задника ти на екипажа. Започвай.
— Ще боли.
— Винаги боли. — „Животът е болка, глупако. Няма радост, освен във водните палати на Удавения бог.“ — Хайде, режи.
Момчето — трудно беше да мисли човек за толкова мек и розов младеж като за мъж — опря острието на камата в дланта на капитана, натисна и дръпна. Гнойта, която бликна, беше гъста и жълта. Смуглата жена сбърчи нос от миризмата, майстерът се задави и дори самият Виктарион усети как кипна стомахът му.
— Срежи по-дълбоко. Изкарай я всичката. Да излезе чиста кръв.
Майстер Кервин натисна по-дълбоко. Този път заболя, но с гнойта потече и кръв, толкова тъмна, че изглеждаше черна на светлината на фенера.
Кръв беше добре. Виктарион изпъшка одобрително. Седеше, без да трепне, докато майстерът бършеше, изстискваше и почистваше гнойта с парчета мек плат, преварен в оцет. Докато приключи, чистата вода в легена беше станала на пенлива супа. Само от гледката можеше да му призлее на човек.
— Махни тая мръсотия и се махай. — Виктарион кимна към смуглата жена. — Тя ще ме превърже.
Момчето си отиде, но вонята остана. Напоследък нямаше измъкване от нея. Майстерът беше предложил да чистят раната на палубата, на свеж въздух и слънчева светлина, но Виктарион го забрани. Екипажът му не биваше да вижда това. Бяха на половин свят от дома, твърде далече, за да им позволи да гледат как железният им капитан ръждясва.
Ръката му пулсираше — тъпа настойчива болка. Стегнеше ли я в юмрук, се изостряше, сякаш нож я пронизваше нагоре. „Не нож, меч. Дълъг меч в ръката на призрак.“ Сери се казваше. Рицар и наследник на Южния щит. „Убих го, но той ме боде и от гроба. От знойните недра на ада, в който го пратих, забива стоманата си в дланта ми и извива.“
Виктарион помнеше боя все едно, че беше вчера. Щитът му беше на парчета, увиснал безполезен от ръката му, тъй че когато дългият меч на Сери блесна надолу, той посегна и го хвана. Младокът обаче се оказа по-силен, отколкото изглеждаше — оръжието му мина през люспестата стомана на ръкавицата на капитана и подплатата под нея и сряза дланта му. „Драскотина от котенце“, каза си след това Виктарион. Изми раната, поля я с кипнал оцет, превърза я и не помисли повече за нея с вярата, че болката ще заглъхне и раната ще се изцери сама с времето.
Но раната забра и Виктарион почна да се чуди дали оръжието на Сери не е било намазано с отрова. Иначе защо отказваше да зарасне? Това го разгневи. Никой истински мъж не убива с отрова. При Рова Кайлин блатните дяволи бяха пускали отровни стрели по мъжете му, но това се очакваше от пропаднали същества като тях. Сери беше рицар, от знатно потекло. Отровата беше за страхливци, жени и дорнци.
— Ако не Сери, кой? — попита той смуглата жена. — Възможно ли е онзи мишок майстерът да прави това? Майстерите знаят заклинания и разни хитрини. Може да ме трови с нещо, да се надява, че ще му позволя да ми отреже ръката. — Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно му изглеждаше. — Вранското око ми го даде това жалко същество. — Юрон беше пленил Кервин край Зеления щит, където той бе служил на лорд Честър, бе гледал гарваните му и бе учил децата му, или може би обратното. А как беше цвърчала мишката, когато един от немите на Юрон го докара на борда на „Желязната лейди“, влачеше го за удобната за целта верига на врата. — Ако това е отмъщението му, не е справедлив към мен. Юрон настоя да го взема, за да не върши пакости с птиците си. — Брат му беше дал и три кафеза с гарвани, за да може Кервин да праща вести за пътуването им, но Виктарион му беше забранил да ги пуска. „Вранското око да кипи и да се чуди.“