— В-водата — заговори плахо Тирион. — Не речна вода, така каза лечителят. Чиста, прясна кладенчова вода.
— Вие ще идете за нея — изсумтя Белега. — И по-бързо.
— Ние ли? — Тирион погледна отчаяно към Пени. — Ведрата са тежки. Не сме толкова силни като вас. Може ли… може ли да вземем колата с мулето?
— Вземете си краката.
— Ще трябва да ходим дванайсет пъти.
— Ходете сто пъти. Все ми е тая.
— Само ние двамата… няма да можем да донесем толкова вода, колкото трябва на господаря.
— Вземете си мечката — предложи му Белега. — За носене на вода го бива, ако не за друго.
Тирион отстъпи.
— Както кажеш, господарю.
Белега се ухили. „Господарю. О, как му хареса.“
— Морго, донеси ключовете. Пълните ведрата и се връщате веднага, джудже. Знаеш какво става с робите, които се опитат да избягат.
— Донеси ведрата — каза Тирион на Пени и тръгна с Морго да извадят сир Джора Мормон от клетката.
Рицарят не се беше приспособил добре към робството. Когато го повикаха да играе мечока и да отвлече хубавата девица, беше навъсен и неотзивчив, движеше се вяло, ако изобщо благоволеше да се включи в играта им. Макар да не се беше опитвал да бяга, нито беше прибягвал до насилие, най-често пренебрегваше заповедите или отвръщаше с тихи ругатни. Всичко това не развесели особено Дойка, който даде израз на разочарованието си, като затвори Мормон в желязна клетка и заповяда да го бият всяка вечер, щом слънцето потънеше в Робския залив. Рицарят понасяше боя мълчаливо: единствените звуци бяха тихите ругатни на робите, които го биеха, и глухото тупкане на тоягите им по насиненото му тяло.
„Този човек е празна коруба — помисли Тирион първия път, когато видя едрия рицар пребит. — Трябваше да си замълча и да оставя Зарина да го вземе. Може би щеше да е по-милостива съдба от това.“
Мормон излезе от тясната клетка изгърбен и примижал, с тъмни кръгове около очите и кора засъхнала кръв по гърба. Лицето му беше толкова подуто, че не приличаше на човек. Беше гол, ако не се броеше препаската около бедрата, мръсна жълта дрипа.
— Ще им помогнеш да донесат вода — каза му Морго.
В отговор сир Джора само го изгледа мрачно. „Някои по-скоро ще умрат свободни, отколкото да живеят като роби, така казват.“ За щастие самият Тирион не страдаше от този недъг, но ако Мормон убиеше Морго, другите роби нямаше да схванат разликата.
— Хайде — подкани го той, преди рицарят да е направил нещо храбро и глупаво, и се заклатушка напред, надявайки се Мормон да го последва.
Веднъж боговете да се окажат добри. Мормон го последва.
Две ведра за Пени, две за Тирион и четири за сир Джора, по две във всяка ръка. Най-близкият кладенец беше на югозапад от Старата вещица, тъй че тръгнаха натам. Звънчетата на нашийниците им дрънчаха весело при всяка крачка. Никой не им обръщаше внимание. Бяха просто роби, тръгнали да донесат вода за господаря си. Носенето на нашийник осигуряваше определени предимства, особено позлатен нашийник с името на Йезан зо Лорак на него. Звънът на звънчетата известяваше колко са важни за всеки, който имаше уши. Един роб беше важен само толкова, колкото беше важен господарят му. Йезан беше най-богатият човек в Жълтия град и беше довел шестстотин роби войници за войната, нищо че приличаше на чудовищен жълт плужек и миришеше на пикня. Нашийниците им даваха достъп навсякъде в лагера.
„Докато Йезан умре.“
Робите войници тренираха на близкото поле. Веригите, които ги свързваха, издаваха груба метална музика, докато маршируваха с дългите си копия. Другаде роби работници вдигаха рампи от камък и пясък под мангонелите и скорпионите и ги насочваха под ъгъл към небето, за да защитят по-добре лагера, ако черният дракон се върне. Джуджето се подсмихна, като видя как се потят и ругаят, докато тикат тежките машини по наклоните. Имаше и много арбалети — всеки втори мъж като че ли стискаше арбалет.
Ако на някого му хрумнеше да го попита, Тирион щеше да им каже да не си правят труда. Освен ако някоя от дългите железни стрели на скорпионите случайно не улучеше око, любимото чудовище на кралицата едва ли щеше да бъде свалено от такива играчки. „Дракони не се убиват току-така. Погъделичкай го със стрели на арбалет и само ще го ядосаш.“
Очите бяха най-уязвимото място на един дракон. Очите и мозъкът зад тях. Не коремът, както се разправяше в някои стари приказки. Люспите там бяха толкова здрави, колкото по гърба и хълбоците. И по гърлото също. Това тук беше лудост. Тия кандидат драконоубийци можеха със същия успех да се опитат да загасят огън с мушкане на копие.