„Смърт иде от устата на дракона — беше написал септон Барт в своята «Свръхестествена история», — но смърт натам не отива.“
По-натам два легиона от Нов Гхиз тренираха атака и защита, стена от щитове срещу стена от щитове, сержантите им с железни шлемове с гребени от конски косъм ревяха команди. За неопитното око гхискарците изглеждаха по-внушителни от юнкайските роби войници, но Тирион хранеше съмнения. Легионерите можеше да са въоръжени и организирани като Неопетнените… но евнусите не познаваха друг живот, докато гхискарците бяха свободни граждани и служеха тригодишен срок.
Опашката при кладенеца се точеше на четвърт миля.
Кладенците на ден път от Мийрийн се брояха на пръстите на едната ръка, тъй че чакането винаги беше дълго. Повечето юнкайска войска вадеше питейната си вода от Скаазадан, но Тирион беше разбрал, че това е лоша идея, и без предупреждението на лечителя. По-умните ходеха по-нагоре по течението от нужниците, но пак бяха под града.
Фактът, че имаше чисти кладенци на ден път от града, само доказваше, че Денерис Таргариен все пак е по детски невинна по отношение на обсадното дело. „Трябваше да отрови всички кладенци. И всички юнкайци щяха да пият от реката. Да видим колко щеше да продължи обсадата им тогава.“ Точно това щеше да е направил лорд баща му, Тирион не се съмняваше.
Всеки път щом се придвижеха още малко напред, звънчетата на нашийниците им звънваха весело. „Толкова щастлив звук, че ми иде да изгреба нечии очи с лъжица.“ Гриф, Дък и Халдон Полумайстера вече сигурно бяха във Вестерос с младия си принц. „С тях трябваше да съм… Ама не, исках курва. Не стигаше родоубийството, трябваше ми путка и вино, за да подпечатам падението си, и ето ме сега на грешната страна на света, с робски нашийник със златни звънчета да известяват, че идвам. Ако затанцувам правилно, сигурно ще мога да издрънкам «Дъждовете над Кастамир».“
Нямаше по-добро място, където човек да чуе последните новини и слухове, отколкото край кладенеца.
— Знам какво видях — говореше един стар роб с ръждясал железен нашийник, докато Тирион и Пени се тътреха напред на опашката, — и видях как драконът късаше ръце и крака, разкъсваше хора на две, изгаряше ги на пепел и кости. Хората почнаха да бягат, за да се измъкнат от ямата, но аз бях отишъл да видя зрелище и в името на всички богове на Гхиз, видях. Бях горе на пурпурната, тъй че не мислех, че драконът ще ми навреди.
— Кралицата яхна дракона и отлетя — заяви висока кафява жена.
— Опита се — поправи я старецът, — но не можа да се задържи. Арбалетите раниха дракона, а кралицата я ударили точно между сладките й розови цици, както чух. Тогава падна. Умряла в канавката, прегазена от колелата на фургон. Познавам едно момиче, дето познава един човек, който я видял, като умряла.
В такава компания най-благоразумно беше човек да си мълчи, но Тирион не се сдържа и каза:
— Не е намерен труп обаче.
Старецът се намръщи.
— Ти пък откъде може да знаеш?
— Те бяха там — каза кафявата жена. — Те са джуджетата, дето правеха рицарския двубой за кралицата.
Старият примижа все едно виждаше него и Пени за първи път.
— Вие сте, дето яздехте прасетата.
„Славата ни предшества.“ Тирион се поклони възпитано, но се въздържа да изтъкне, че едното прасе всъщност беше куче.
— Свинята, която яздя, всъщност е сестра ми. Имаме същия нос, не забелязахте ли? Един магьосник й направи заклинание, но ако й мляснеш една хубава целувка, ще се превърне в красива жена. Жалкото е, че щом я опознаеш, ще ти се ще да я целунеш пак, та пак да си стане свиня.
Избухна смях. Засмя се дори старецът.
— Видяхте я значи — каза едно червенокосо момче зад тях. — Видяхте кралицата. Толкова ли е красива, колкото разправят?
„Видях едно слабичко момиче, увито в токар. Лицето и беше забулено, а така и не се доближих достатъчно, за да видя по-добре. Яздех прасе.“ Денерис Таргариен седеше в ложата до своя гхискарски крал, но погледът на Тирион беше привлечен от рицаря в бронята от бяло и златно зад нея. Макар лицето му да беше скрито, джуджето щеше да познае Баристан Селми навсякъде и винаги. „Илирио беше прав поне за това — беше си помислил. — Но дали Селми ще ме познае? И какво ще направи, ако ме познае?“
Почти се беше разкрил тогава, но нещо го спря — предпазливост, страхливост, инстинкт — както искаш го наречи. Не можеше да си представи, че Баристан Храбрия ще го посрещне с нещо друго освен враждебност. Селми така и не беше одобрил включването на Джайм в скъпата му Кралска гвардия. Преди бунта старият рицар го смяташе за твърде млад и неопитен; след това го бяха чували да казва, че Кралеубиеца трябва да смени белия плащ с черен. А престъпленията на самия Тирион бяха още по-тежки. Джайм беше убил един луд. Тирион беше пронизал със стрела слабините на собствения си баща, мъж, когото сир Баристан бе познавал и комуто бе служил години наред. Въпреки това щеше да рискува, но точно тогава Пени беше нанесла удар по щита му и мигът бе отминал, за да не се върне повече.