— Кралицата ни гледа двубоя — разправяше Пени на другите роби на опашката, — но това беше единственият път, когато я видях.
— А драконът? — каза старецът. — Сигурно сте го видели.
„Де да бяхме.“ Боговете не ги бяха удостоили с това. Когато Денерис Таргариен отлетя, Дойка вече слагаше железата на глезените им, за да не се опитат да избягат на връщане при господаря си. Ако надзирателят си бе отишъл, след като ги заведе на заколението, или беше побягнал с другите, когато драконът се спусна от небето, двете джуджета можеше да си тръгнат свободни. „Или да избягаме по-скоро, и звънчетата ни да дрънкат весело.“
— Дали имаше дракон? — Тирион сви рамене. — Знам само, че не са намерени мъртви кралици.
Старецът не беше убеден.
— А, трупове намериха стотици. Довлякоха ги в ямата и ги изгориха, макар че половината вече бяха опечени. Може да не са я познали, изгоряла и прегазена. Може просто да са решили да кажат друго, за да ви държат вас робите кротки.
— Нас робите? — рече кафявата жена. — Ти също носиш нашийник.
— Нашийника на Газдор — похвали се старецът. — Познавам го, откакто съм се родил. Почти като брат съм му. Робите като вас, измет от Ащапор и Юнкай, вие само хленчите колко искате да сте свободни, но аз не бих дал нашийника си на драконовата кралица дори да ми предложи да ми осмуче кура. Човек като си има добър господар, е по-добре.
Тирион не го оспори. Най-коварното нещо в робството бе колко лесно свиква човек с него. Животът на повечето роби не беше много по-различен от живота на един слуга в Скалата на Кастърли. Вярно, някои робовладелци и надзирателите им бяха зли и жестоки, но същото беше вярно и за някои вестероски лордове и техните стюарди и управители. Повечето юнкайци се отнасяха към имуществото си съвсем прилично, стига робите им да си вършеха работата и да не създаваха неприятности… и този старец с ръждясалия си нашийник и с ревностната си вярност към лорд Треперещи бузи, собственика му, не беше толкова рядък случай.
— Газдор Великосърдечния ли? — каза мило Тирион. — Нашият господар Йезнак често говори за ума му. — Йезнак всъщност беше казал нещо от рода на „Аз имам повече ум в лявата буза на задника си, отколкото Газдор и братята му взети заедно.“ Сметна за благоразумно да не цитира точните думи.
Сутринта мина и замина, докато с Пени стигнат до кладенеца, където един мършав еднокрак роб вадеше вода. Като ги видя, присви очи подозрително.
— За водата на Йезнак винаги идва Дойката, с четирима мъже и кола с муле. — Пусна ведрото в кладенеца. Чу се тихо пляскане. Еднокракият остави ведрото да се напълни и започна да го тегли. Ръцете му бяха изгорели от слънцето и се лющеха — само жили и кокал.
— Мулето умря — каза Тирион. — Дойка също, горкият. А сега и Йезнак е яхнал бялата кобила, и шестима от войниците му хванаха дрисъка. Може ли да напълня две ведра?
— Както искаш. — С това безсмисленият им разговор приключи. „Тропот на копита ли ти се причува?“ Лъжата за войниците накара еднокракия да се задвижи по-бързо.
Тръгнаха обратно, понесли по две пълни до ръба ведра, а сир Джора с по две ведра във всяка ръка. Денят ставаше все по-горещ, въздухът душен и влажен като мокра вълна и ведрата сякаш ставаха по-тежки с всяка стъпка. „Дълго вървене на къси крака.“ Водата се плискаше от ведрата на всяка крачка, разливаше се около краката му, докато хлопките на нашийника му свиреха маршова песен. „Ако знаех, че ще се стигне до това, татко, може би щях да те оставя да живееш.“ На половин миля на изток от една запалена палатка се вдигаше тъмен стълб пушек. „Изгарят мъртвите от предната нощ.“
— Насам — каза Тирион и врътна глава надясно.
Пени го погледна объркано.
— Не дойдохме оттам.