— Няма защо да дишаме оня дим. Пълен е с вредни изпарения. — Не беше лъжа. „Не съвсем.“
Пени скоро се задъха от тежестта на ведрата.
— Трябва да отдъхна.
— Както искаш. — Тирион остави ведрата на земята, благодарен за спирането. Краката му бяха изтръпнали лошо, тъй че си намери удобно място на един камък и седна да разтрие бедрата си.
— Мога аз да ти ги разтрия — предложи Пени.
— Знам къде са възлите. — Колкото и да се беше привързал към момичето, все още му беше неловко от допира й. Обърна се към сир Джора. — Още малко пердах и ще станеш по-грозен от мен, Мормон. Я ми кажи, останала ли ти е воля за бой?
Големият рицар го изгледа все едно че гледа буболечка.
— Достатъчно, за да ти скърша врата, Дяволче.
— Добре. — Тирион вдигна ведрата си. — Насам тогава.
Пени се намръщи.
— Не. Наляво е. — Посочи. — Онова там е Старата вещица.
— А онова там е Злата сестра. — Тирион кимна в другата посока. — Повярвай ми. Моят път е по-кратък. — Тръгна и звънчетата му звъннаха. Знаеше, че Пени ще го последва.
Понякога завиждаше на момичето за хубавите й малки сънища. Напомняше му за Санса Старк, детето невяста, за което се беше оженил и което бе загубил. Въпреки ужасите, които беше преживяла, Пени си оставаше някак доверчива. „Би трябвало да й е дошъл умът. По-голяма е от Санса. И е джудже. Държи се сякаш е забравила това, сякаш е някоя благородна красавица, а не робиня в компания от уроди.“ Нощем Тирион понякога я чуваше да се моли. „Хабене на думи. Ако има богове да слушат, са богове чудовища, които ни мъчат за забавление. Кой иначе би създал свят като този, толкова пълен с робство, с кръв и болка? Кой иначе би ни направил такива, каквито са ни направили те?“ Понякога му се искаше да я зашлеви, да я разтърси, да й закрещи, каквото и да е, за да я събуди от сънищата й. „Никой няма да ни спаси — искаше му се да й изкрещи. — Най-лошото тепърва предстои.“ Но така и не можеше да й го каже. Вместо хубаво да я фрасне по грозното лице и да смъкне капаците от очите й, накрая все се оказваше, че я прегръща и я гушва. „Всяко докосване е лъжа. Толкова фалшиви монети й платих, че вече почти си мисли, че е богата.“
Беше затаил от нея дори истината за Ямата на Дазнак.
„Лъвове. Канеха се да пуснат лъвове срещу нас.“ Щеше да е изключителна ирония. Може би щеше да му остане време за един кратък, горчив смях, преди да го разкъсат.
Никой не му беше казал какъв край им бяха замислили, не и с толкова много думи, но не беше трудно да се отгатне долу под тухлите на Ямата на Дазнак, в скрития свят под седалките, в тъмното владение на борците в ямите и слугите, които се грижеха за тях — готвачите, които ги хранеха, железарите, които ги снаряжаваха, бръснарите лекари, които им пускаха кръв, бръснеха ги и превързваха раните им, курвите, които ги обслужваха преди и след боевете, извозвачите на трупове, които измъкваха губещите от пясъците с вериги и куки.
Лицето на Дойка беше дало на Тирион първата податка. След представлението двамата с Пени се бяха върнали в осветеното от факли подземие, където борците се събираха преди и след двубоите. Някои седяха и точеха оръжията си; други принасяха жертви на странни богове или притъпяваха нервите си с млякото на мака, преди да отидат да умрат. Тези, които бяха приключили боя, хвърляха зарове в ъгъла и се смееха, както могат да се смеят само хора, току-що видели смъртта в лицето и останали живи.
Дойка плащаше сребърници на един от мъжете в ямата за изгубен залог. Видя Пени, повела Хрус, и объркването в погледа му изчезна много бързо, но не и преди Тирион да схване смисъла му. „Дойка не очакваше да се върнем.“ Беше огледал другите лица. „Никой от тях не очакваше да се върнем. Трябваше да умрем там.“ Последното късче се намести, когато чу дресьора на животни да се оплаква на надзирателя.
— Лъвовете са гладни. От два дни не са яли. Казаха ми да не ги храня и не съм. Кралицата трябва да плати за месото.
— Постави въпроса следващия път, когато дава аудиенция — подхвърли му надзирателят.
Пени все още не подозираше. Когато заговореше за ямата, главното й притеснение беше, че повечето хора не се смяха. „Щяха да се напикаят от смях, ако бяха пуснали лъвовете“, за малко да й каже Тирион. Но вместо това я стисна за рамото.
Пени изведнъж спря.
— Вървим в грешната посока.
— Не. — Тирион остави ведрата на земята. — Точно това са палатките, които ни трябват. Ей там.
— Вторите синове? — Сир Джора се усмихна криво. — Ако мислиш, че ще намериш помощ там, не познаваш Кафявия Бен Плум.