— Остави ни на мира, Тормунд Великанска воня. Пусни ни.
— Ха! Печелиш, врано. Нямат пишки тия. Малката има хъс обаче. Ще стане жена на копието от нея. — Извика на един от мъжете си: — Иди им намери да облекат нещо момичешко, докато лорд Враната не си е намокрил гащите.
— Ще ми трябват две момчета на тяхно място.
— Как тъй? — Тормунд се почеса по брадата. — Заложникът си е заложник според мен. Тоя твой голям меч може да клъцне момичешка глава толкова лесно, колкото и на момче. Един баща обича и дъщерите си. Повечето бащи де.
„Не бащите им ме притесняват.“
— Манс пял ли ти е някога за Храбрия Дани Флинт?
— Не помня. Кой е пък той?
— Момиче, преоблечено като момче, за да вземе черното. Песента за нея е тъжна и хубава. Това, което й се е случило, не е. — В някои варианти на песента призракът й още бродеше из Нощната крепост. — Ще пратя момичетата в Дългата могила. — Единствените мъже там бяха Емет Железния и Ед Скръбния, и двамата благонадеждни. Същото не можеше да се каже за повечето му братя.
Дивакът разбра.
— Гадни птици сте това враните. Още две момчета тогаз. Ще ги имаш.
Когато покрай тях се изнизаха деветдесет и девет заложници, за да минат под Вала, Тормунд Ужаса на великаните представи последния.
— Синът ми Дрин. Гледай да се грижат добре за него, врано, или ще ти сваря черния дроб и ще го изям.
Джон огледа внимателно момчето. „На годините на Бран, или на колкото щеше да е, ако Теон не го беше убил.“ Но Дрин нямаше нищо от чара на Бран. Беше набито момче, с къси крака, здрави мишци и широко червено лице — малко копие на баща си, с къса тъмнокафява коса.
— Ще служи като мой личен паж — каза Джон на Тормунд.
— Чу ли, Дрин? Гледай да не се надуеш много. — А на Джон каза: — Ще му трябва хубав пердах от време на време. Внимавай със зъбите му обаче. Хапе. — Посегна отново за рога си, вдигна го и изсвири още веднъж.
Този път напред тръгнаха воини. И не просто сто. „Петстотин — прецени Джон, докато излизаха от дърветата, — може и да са към хиляда.“ Един на всеки десет беше на кон и всички бяха въоръжени. На гърбовете си носеха кръгли плетени щитове, покрити с груба щавена кожа, с нарисувани на тях змии и паяци, отсечени глави, кървави чукове, счупени черепи и демони. Неколцина бяха облечени в крадена стомана, очукани късове броня, плячкосана от трупове на паднали обходници. Други се бяха бронирали с кости, като Дрънчащата ризница. Всички носеха кожени елеци и тежки наметала.
С тях имаше и жени на копието, с дълги развети коси. Джон не можеше да погледне към тях, без да си спомни за Игрит: огнения блясък в косата й, лицето й, когато се беше съблякла за него в пещерата, гласа й. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“
„Точно толкова вярно е сега, колкото и тогава.“
— Можеше да пратиш първо жените — каза той на Тормунд. — Майките и девиците.
Дивакът го погледна хитро.
— Можех, да. А вие враните можеше да решите да затворите тая порта. Няколко бойци от другата страна и портата стои отворена, нали? — Мъжът се ухили. — Купих проклетия ти кон, Джон Сняг. Не значи, че не можем да му преброим зъбите. Хайде, не мисли, че аз и хората ми не ти вярваме. Вярваме ти точно толкова, колкото и ти на нас. — Тормунд изсумтя. — Искаше воини, нали? Е, ето ти ги. Всеки от тях струва колкото шест от черните ти врани.
Джон се усмихна.
— Стига да си пазят тези оръжия за общия ни враг, не възразявам.
— Дадох ти думата си, нали? Думата на Тормунд Ужаса на великаните. Здрава е като желязо. — Обърна се и плю.
Сред потока воини бяха бащите на много от заложниците на Джон. Някои го поглеждаха със студени очи, докато минаваха, и опипваха дръжките на мечовете си. Други му се усмихваха като на отдавна изгубен близък, макар че някои от тези усмивки го притесниха повече от гневните погледи. Никой не коленичи, но мнозина му поднесоха клетвите си.
— Заклевам се, каквото и Тормунд се закле — заяви чернокосият Брог, не особено словоохотлив. Сорен Трошача на щитове кимна сдържано и изръмжа:
— Брадвата на Сорен е твоя, Джон Сняг, ако ти потрябва.
Червенобрадият Герик Кралска кръв доведе три дъщери.
— Ще станат чудесни жени и ще дадат на мъжете си здрави синове с кралска кръв — похвали се той. — Потеклото им е от Реймън Червената брада.
Потекло и кръв почти нищо не значеха сред свободния народ, знаеше Джон. Игрит го беше научила на това. Дъщерите на Герик имаха същата огненочервена коса като нейната, макар че нейната беше на сплетени къдрици, а тяхната висеше дълга и права. „Целунати от огън.“