Следобед слънцето се скри и денят стана сив и ветровит.
— Снежно небе — заяви мрачно Тормунд.
Други видяха същата лоша поличба в плоските бели облаци. Това като че ли ги пришпори да се разбързат. Нервите се разгорещиха. Един мъж го промушиха, когато се опита да се шмугне пред други, чакали часове в колоната. Торег изтръгна ножа на нападателя, издърпа двамата от тълпата и ги прати обратно в лагера, за да тръгнат отначало.
— Тормунд — заговори Джон, докато гледаха как четири старици дърпат към портата кола, пълна с деца, — кажи ми за враговете ни. Бих искал да науча всичко, което може да се знае за Другите.
Дивакът избърса уста и промърмори:
— Не тук. Не отсам Вала ви. — Погледна притеснено към дърветата в белите им мантии. — Никога не се отдалечават, знаеш ли. Денем няма да се приближат, не и докато грее слънцето, но не си мисли, че си отиват. Сенките никога не си отиват. Може да не ги виждаш, но винаги дебнат по петите ни.
— Безпокоиха ли ви по пътя на юг?
— Не дойдоха със сила, ако това имаш предвид, но бяха с нас през цялото време, ръфаха по краищата ни. Загубихме толкова конни съгледвачи, че не ми се мисли, а изостанеше ли човек или отклонеше ли се встрани, струваше живота му. Всяка нощ обграждахме лагера си с огън. Не обичат огъня, знаеш го. Но паднат ли снеговете… сняг, лапавица и студен дъжд, адски трудно е да се намерят сухи дърва или да си разпалиш подпалките, а студът… някои нощи огньовете ни сякаш просто повяхваха и умираха. След такива нощи винаги намираш нещо умряло на заранта. Освен ако тебе не те намерят. Нощта, когато Торвинд… момчето ми, той… — Тормунд извърна лице настрани.
— Знам — каза Джон Сняг.
Тормунд отново се обърна към него.
— Нищо не знаеш. Убил си мъртвец, да, чух. Манс уби сто. Човек може да се бие с мъртвите, но когато дойдат господарите им, когато се вдигнат белите мъгли… как се биеш с мъгла, врано? Сенки със зъби… въздух, толкова студен, че те боли да дишаш, като нож в гърдите ти… не знаеш, не можеш да знаеш… може ли мечът ти да реже студ?
„Ще видим“, помисли Джон и си спомни нещата, които му беше казал Сам, нещата, които бе намерил в старите си книги. Дълъг нокът бе изкован в огньовете на Валирия, изкован в драконов пламък и със заклинания. „Драконова стомана — бе казал Сам. — По-силна от всяка обикновена стомана, по-лека, по-здрава, по-остра…“ Но думите в книга бяха едно. Истинското изпитание беше в битка.
— Прав си — каза Джон. — Не знам. А ако боговете са добри, никога няма да го узная.
— Боговете рядко са добри, Джон Сняг. — Тормунд кимна към небето. — Облаците се трупат. Вече става по-тъмно и по-студено. Валът ви вече не плаче. Виж. — Обърна се към сина си Торег. — Препусни до лагера и им кажи да се раздвижат. Болните и слабите, мързеливите и страхливите, да се вдигат на проклетите си крака. Запали им проклетите шатри, ако трябва. Портата трябва да се затвори, падне ли нощта. Всеки, който не мине през Вала дотогава, да се моли на Другите да го намерят, преди аз да съм го спипал. Чу ли?
— Чух. — Торег смуши коня си и препусна назад по колоната.
Диваците се точеха и точеха. Денят помръкна, както каза Тормунд. Облаци покриха небето от хоризонт до хоризонт и топлината избяга. Бутането при портата се усили, докато хора, кози и волове се блъскаха да минат. „Не е само нетърпение — разбра Джон. — Уплашени са. Воини, жени на копието, разбойници, страх ги е от тези гори, от сенките, движещи се между дърветата. Искат да са от другата страна на Вала, преди да се спусне нощта.“
Снежинка затанцува във въздуха. После друга. „Потанцувай с мен, Джон Сняг. Потанцувай с мен сега.“
Диваците се точеха и точеха. Вече се движеха по-бързо, притичваха припряно по бойната полоса. Старите, малките и изнемощелите обаче едва кретаха. Сутринта полето бе покрито с дебела пелена стар сняг и бялата му кора блестеше на слънцето. Сега полето беше кафяво, черно и хлъзгаво. Преминаването на свободния народ го беше направило кално и мръсно: дървени колела и конски подкови, плазове от кост, рог и желязо, свински копита, тежки ботуши, копита на крави и бикове, голите черни стъпала на Роговата стъпка, всичко беше оставило дирите си. Размекнатата пръст забавяше колоната още повече.
— Трябва ви по-голяма порта — измърмори отново недоволно Тормунд.
Привечер снегът вече валеше здраво, но реката от диваци се беше смалила до поток. От дърветата, където беше лагерът им, се вдигаха стълбове дим.