Клидас влезе порозовял и мигащ, стиснал парче пергамент в меката си длан.
— Ще прощавате, лорд-командир. Знам, че сте уморен, но помислих, че ще искате да видите това веднага.
— Добре си направил. — Джон зачете:
„При Хардхоум с шест кораба. Бясно море. Черна птица изгубен с целия екипаж, два лисенски кораба изхвърлени на Скейн, Нокът поема вода. Много лошо тук. Диваците ядат мъртвите си. Мъртви твари в горите. Браавоските капитани взимат на корабите си само жени и деца. Жени вещици ни наричат ловци на роби. Опит да вземат Бурна врана, шестима от екипажа мъртви, много диваци убити. Осем гарвана отлетяха. Мъртви твари във водата. Пратете помощ по суша, морето бурно. От Нокът, от ръката на майстер Хармун.“
Котър Пайк беше ударил ядосан печата си отдолу.
— Ужасно ли е, милорд? — попита Клидас.
— Много.
„Мъртви твари в гората. Мъртви твари във водата. Шест кораба от единайсетте отплавали.“ Джон нави пергамента намръщен. „Нощта пада. И моята война започва.“
Пренебрегнатият рицар
— Всички на колене пред Негово великолепие Хиздар зо Лорак, четиринайсети с това благородно име, крал на Мийрийн, потомък на Гхиз, октарх на Старата империя, господар на Скаазадан, консорт на Драконите и Кръв на Харпията — изрева херолдът. Гласът му отекна от мраморния под и закънтя сред колоните.
Сир Баристан Селми пъхна ръка под гънката на наметалото си и разхлаби меча си в ножницата. Не бяха разрешени никакви оръжия в присъствието на краля, освен на защитниците му. Като че ли все още го брояха за един от тях, въпреки освобождаването му. Поне никой не се беше опитал да вземе меча му.
Денерис Таргариен предпочиташе да води дворцовия си съвет от скамейка от лъскав абанос, гладка и проста, покрита с възглавнички, които сир Баристан й беше намерил, за да й е по-удобно. Крал Хиздар беше сменил пейката с два внушителни трона от позлатено дърво с високи гърбове, изваяни във формата на дракони.
Кралят се настани на трона отдясно със златна корона на главата и отрупан със скъпоценни камъни скиптър в бледата си ръка. Вторият трон остана празен.
„Важният трон — помисли сир Баристан. — Никакъв драконов стол не може да замени дракон, колкото и изкусно да е изваян.“
Вдясно от двата трона застана Гогор Великана, грамаден мъж със свирепо, покрито с белези лице. Отляво беше Пъстрата котка, със заметната през рамо леопардова кожа. Зад тях стояха Белакво Трошача на кокали и Краз със студените очи. „Опитни убийци — помисли Селми, — но едно е да се изправиш срещу противник в ямата, когато идването му е оповестено с рогове и барабани, а съвсем друго — да намериш скрит убиец, преди да може да удари.“
Денят беше ранен и свеж, но въпреки това той се чувстваше уморен до кости, все едно се е бил цяла нощ. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко сън му трябваше сякаш. Като скуайър можеше да спи десет часа нощем и пак да се прозява, докато се препъва на двора за упражнения. На шейсет и три пет часа на нощ му изглеждаха повече от достатъчно. Предната нощ почти не беше спал. Спалнята му представляваше малка килия до покоите на кралицата, бивша слугинска стая. Обзавеждането включваше легло, нощно гърне, гардероб за дрехите му и дори стол, в случай, че поиска да седне. На масичката до леглото държеше свещ от пчелен восък и статуетка на Воина. Макар и да не беше религиозен, със статуетката се чувстваше по-малко самотен тук, в този чужд град, и към нея се беше обърнал в тъмното си нощно бдение. „Защити ме от съмненията, които ме глождят — беше се помолил, — и ми дай силата да направя каквото е правилно.“ Но нито молитвата, нито утрото му донесоха сигурност.
Залата беше пълна както винаги, но Баристан Селми забеляза най-вече кои лица липсват: Мисандей, Белвас, Сив червей, Аго, Джого и Ракаро, Ирри и Джикуи, Даарио Наарис. На мястото на Бръснатото теме стоеше дебел мъж с издута гръдна броня и маска на лъв, дебелите му крака се показваха под пола от ивици кожа. Маргаз зо Лорак, братовчедът на краля, новият командир на Бронзовите зверове. Селми вече си беше оформил здравословно презрително отношение към него. Познаваше този тип хора от Кралски чертог — раболепни към по-горните от тях, груби към по-долните, слепи, колкото и горделиви, и прекомерно надути.
„Скааз също може да е в залата — осъзна Селми. — Скрит зад маска.“ Четирийсет Бронзови щитове стояха между колоните и светлината на факлите огряваше лъскавите им маски. Бръснатото теме можеше да е който и да е от тях.