Залата бръмчеше от стотици тихи гласове. Звукът беше злокобен, гневен. Напомни на Селми звука на гнездо на стършели в мига преди всички стършели да заврат и да изригнат навън. А по лицата на множеството видя гняв, скръб, подозрение и страх.
Новият кралски херолд едва бе обявил началото на аудиенцията, когато започна грозното. Една жена зарида за брат си, умрял в ямата на Дазнак, друга за пострадалия си паланкин. Дебел мъж разкъса превръзките си, за да покаже изгорялата си ръка, плътта по която все още беше раздрана и мокра. А когато един заговори за Харгаз Героя, един освободен роб зад него го събори на пода. Шестима Бронзови маски едва ги разтърваха и ги измъкнаха от залата. „Лисица, ястреб, тюлен, скакалец, лъв, мечка.“ Селми се зачуди дали маските имат някакво значение за мъжете, които ги носеха. Дали едни и същи мъже носеха едни и същи маски всеки ден, или си избираха нови лица всяка сутрин?
— Тишина! — умоляваше Резнак мо Резнак. — Моля! Ще ви отговоря, но само ако…
— Вярно ли е? — извика една освободена. — Мъртва ли е майка ни?
— Не, не, не — закрещя Резнак. — Кралица Денерис ще се върне, когато благоволи, в цялата си мощ и величие. Дотогава негово величество крал Хиздар ще…
— Той не ми е крал — изрева един освободен.
Хората започнаха да се бутат.
— Кралицата не е мъртва — заяви сенешалът. — Кръвните й ездачи бяха пратени отвъд Скаазадан, за да намерят нейно величество и да я върнат на възлюбения й лорд и верните й поданици. Всеки води със себе си десет отбрани ездачи и всеки мъж има по три бързи коня, за да пътуват бързо и надалече. Кралица Денерис ще бъде намерена.
След това заговори висок гхискарец с халат от брокат, с толкова звучен, колкото и студен глас. На драконовия си трон крал Хиздар се стараеше да изглежда едновременно загрижен и невъзмутим. Отново вместо него отвърна сенешалът му.
Сир Баристан Селми заслуша с половин ухо мазните думи на Резнак. Годините служба в Кралската гвардия го бяха научили да слуша, без да чува, особено полезно умение, когато говорещият е решил да докаже, че думите наистина са вятър. В дъното на залата забеляза дорнското принцче с двамата му спътници. „Не трябваше да идват тук. Мартел не разбира каква опасност го грози. Денерис беше единственият му приятел в този двор, а нея я няма.“ Зачуди се колко ли разбират от това, което се говори. Дори той не можеше винаги да схване смесената гхискарска реч, която говореха търговците на роби, особено ако говореха бързо.
Принц Куентин поне слушаше съсредоточено. „Като баща си е.“ Нисък и набит, с простовато лице, изглеждаше добър младеж, сериозен, разумен, изпълнителен… но не от тези, които щяха да накарат сърцето на едно младо момиче да се разтупти. А Денерис Таргариен, каквото и да представляваше иначе, все пак беше младо момиче, както твърдеше сама всеки път, щом поискаше да изиграе невинност. Като всяка добра кралица, на първо място поставяше народа си — иначе изобщо нямаше да се омъжи за Хиздар зо Лорак, — но момичето в нея все още копнееше за поезия, за любовна страст и смях. „Иска огън, а Дорн й изпраща кал.“
Човек може да направи лапа от кал и да охлади треска. Може да засади зърно в кал и да отгледа жито, за да изхрани децата си. Калта може да нахрани човек, докато огънят само ще го погълне, но глупаците, децата и младите момичета винаги избират огъня.
Зад принца сир Герис Пийвода шепнеше нещо на Ирънууд. Сир Герис беше всичко, което принцът му не беше: висок, строен и с приятна външност, с изящество на фехтовач и духовитост на придворен кавалер. Селми не се съмняваше, че много дорнски девици са разрошвали с пръсти тази прошарена със слънце коса и са целували изкусителната усмивка на устните му. „Ако този беше принцът, нещата можеше да тръгнат съвсем другояче“, помисли си неволно… но у Пийвода имаше нещо прекалено чаровно за вкуса му. „Фалшива монета“, каза си старият рицар. Познавал беше много такива мъже през живота си.
Това, което шепнеше, сигурно бе смешно, защото едрият му плешив приятел изведнъж прихна толкова силно, че кралят извърна глава към дорнците и щом видя принца, се намръщи.
Това мръщене не се хареса на сир Баристан. А това, че кралят махна на Маргаз да се приближи, наведе се и зашепна на ухото му, му хареса още по-малко.
„Не съм се заклевал на Дорн“, каза си сир Баристан. Но Левин Мартел беше някога негов Заклет брат, по времето, когато връзките между рицарите в Кралската гвардия все още бяха здрави. „Не можах да помогна на принц Левин на Тризъбеца, но мога да помогна на племенника му сега.“ Мартел стъпваше в змийско гнездо, а дори не виждаше змиите. Продължителното му задържане, дори след като Денерис се беше отдала на друг пред очите на богове и хора, щеше да предизвика всеки съпруг, а кралицата я нямаше, за да защити Куентин от гнева на Хиздар. „Макар че…“