— Свобода.
Вратата се отвори. Герис влезе първи за по-сигурно, Куентин плътно зад него и Големия мъж в тила. Въздухът вътре бе задимен от синкав пушек, чиято сладникава миризма не можеше съвсем да прикрие по-силната воня на урина, вкиснало вино и развалено месо. Пространството се оказа много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън, изпънато наляво и надясно през съседните съборетини. Това, което от улицата изглеждаше десетина постройки, се оказа една дълга зала отвътре.
В този час мястото беше полупразно. Няколко посетители удостоиха дорнците с погледи — отегчени, враждебни или любопитни. Останалите се бяха струпали около ямата в другия край на помещението, където двама голи мъже се сечаха с ножове, докато зрителите ги окуражаваха с викове.
От мъжете, с които бяха дошли да се срещнат, нямаше и помен. След това се отвори врата, която Куентин не бе забелязал, и оттам излезе старица, съсухрено същество с тъмночервен токар с ресни във формата на малки златни черепи. Кожата й беше бяла като кобилешко мляко, а косата й толкова рядка, че можеше да се види черепът под нея.
— Дорн — рече тя. — Аз Зарина. Пурпурен лотос. Слезете тук долу, намерите тях. — Задържа вратата и ги подкани с ръка да минат.
Зад вратата имаше дървено стълбище, стръмно и извито. Този път поведе Големия мъж, а Герис остана в тила, с принца между тях. „Подземие.“ Слизането беше дълго и толкова тъмно, че Куентин трябваше да опипва с ръка, за да не се хлъзне. Преди да стигнат дъното, сир Арчибалд извади камата си.
Озоваха се в тухлена изба, три пъти по-голяма от пивницата горе. Огромни бъчви скриваха стените. На кука точно до вратата висеше червен фенер, а на едно обърнато буре, служещо за маса, мъждукаше лоена свещ. Това бе единствената светлина.
Каго Убиеца на трупове крачеше покрай бъчвите, черният му аракх се полюшваше на кръста му. Хубавата Мерис държеше арбалет, очите й бяха студени и мъртви като два сиви камъка. След като дорнците влязоха, Дензо Д’хан залости вратата и зае позиция пред нея, скръстил ръце на гърдите си.
„С един повече“, помисли Куентин.
Дрипавия принц седеше зад масата и отпиваше вино. На жълтата светлина на свещта сребристосивата му коса изглеждаше почти златна, но пък торбичките под очите му изпъкваха големи като самари. Носеше кафяво вълнено наметало, под което проблясваше сребриста ризница. Коварство ли предвещаваше това, или беше просто проява на предпазливост? „Старият наемник е предпазлив наемник.“ Куентин се приближи до масата.
— Милорд. Изглеждате различно без наметалото си.
— Опърпаната ми дреха ли? — Пентошецът сви рамене. — Жалка работа… но ония дрипи изпълват враговете ми със страх, а на бойното поле разветите ми от вятъра парцали окуражават мъжете ми повече от всяко знаме. А ако поискам да се движа невидим, трябва само да го смъкна и да стана прост и незабележим. — Махна към пейката срещу себе си. — Сядай. Разбирам, че си принц. Де да го бях знаел. Ще пиеш ли? Зарина предлага и ядене. Хлябът й е клисав, а яхнията неописуема. Мас и сол само с една-две мръвки на казан. Куче, казва, но според мен е по-скоро плъх. Няма да те убие обаче. Открил съм, че човек трябва да се пази само когато храната е изкусителна. Отровителите неизменно избират най-апетитните блюда.
— Довели сте трима — изтъкна сир Герис малко изнервено. — Разбрахме се за по двама.
— Мерис не е мъж. Мерис, миличка, развържи си ризата и им покажи.
— Няма да е нужно — каза Куентин. Ако приказките, които беше чул за нея, бяха верни, под ризата Хубавата Мерис имаше само белези, останали от мъжете, които й бяха отрязали гърдите. — Мерис е жена, съгласен съм. Все пак извъртяхте условията.
— Дрипав и извъртащ, какъв мошеник съм само. Трима на двама не е кой знае какво предимство, трябва да се признае, но все пак се брои за нещо. На този свят човек трябва да се научи да грабва даровете, които боговете са решили да му пратят. Този урок научих на известна цена. Предлагам ти го в знак на доверието си. — Махна отново към седалката. — Седни и кажи каквото си дошъл да кажеш. Обещавам да не ви убия, докато не съм те изслушал. Това е най-малкото, което мога да направя за колега принц. Куентин беше, нали?
— Куентин от дома Мартел.
— Жабока ти отива повече. Нямам навик да пия с лъжци и дезертьори, но ти събуди любопитството ми.