Изгубиха четирима.
Горите бяха оставени да нахлуят в полето зад укрепената порта, тъй че Франклин Цветята използва храсталаците за прикритие и изнесе хората си на двайсет разтега от портите, преди да се покажат от дърветата с тарана, направен в лагера. Трясъкът на дърво докара на бойниците двама мъже; стрелците на Балак Черния ги свалиха, преди да са отъркали съня от очите си. Портата се оказа затворена, но не залостена. Поддаде на втория удар и хората на сир Франклин бяха на средата на Гърлото, когато боен рог подаде сигнал за тревога от същинския замък.
Първият гарван полетя, докато куките им прехвърляха крепостната стена, вторият — няколко мига по-късно. Двете птици не прелетяха и сто разтега, преди стрелите да ги свалят. Страж отвътре хвърли ведро масло върху първите, стигнали до портата, но тъй като не бе имал време да го нагрее, ведрото нанесе повече щети от маслото. Скоро на няколко места по бойниците закънтяха мечове. Мъжете на Златната дружина се катереха между зъбците и се втурваха по пасажите с викове: „Грифон! Грифон!“, древния боен вик на дома Конингтън, което сигурно обърка защитниците още повече.
За няколко минути всичко приключи. Гриф препусна по гърлото на бял кон до Хари Стрикланд Бездомника. Когато наближиха портата, видя трети гарван, излитащ от кулата на майстера. Балак Черния го прониза лично.
— Никакви съобщения повече — каза Гриф на сир Франклин Цветята в двора. Следващото нещо, което изхвърча от кулата на майстера, беше майстерът. Както махаше с ръце, човек можеше да го вземе за поредната птица.
Това бе краят на цялата съпротива. Бранителите, колкото бяха останали, хвърлиха оръжията си. Грифонов полог отново беше негов и Джон Конингтън отново беше лорд.
— Сир Франклин — каза той, — минете през цитаделата и кухните и изкарайте навън всички, които намерите. Мало, същото с майстерската кула и оръжейната. Сир Брендел, конюшните, септата и войнишките помещения. Доведете ги на двора и гледайте да не убиете никой, който не настоява непременно да умре. Искаме да спечелим Бурните земи и да не го направим с клане. На всяка цена погледнете под олтара на Майката, там има скрито стълбище, което води до тайно скривалище долу. И друго под северозападната кула, което води до морето. Никой да не се измъкне.
— Няма, милорд — обеща Франклин Цветята.
Разтичаха се по задачите, а Конингтън кимна на Полумайстера.
— Халдон, заеми се с гарванарника. Довечера трябва да разпратя съобщения.
— Дано да са ни оставили гарвани.
Дори Хари Бездомника беше впечатлен от бързата им победа.
— Изобщо не мислех, че ще е толкова лесно — рече капитан-генералът, щом влязоха в голямата зала при резбования и позлатен Престол на Грифона, на който бяха седели петдесет поколения Конингтън.
— Ще стане по-тежко. Сега ги изненадахме. Не може да продължи вечно, дори Балак Черния да свали всеки гарван във владението.
Стрикланд огледа избелелите гоблени по стените, сводестите прозорци с безбройните стъкла с форма на диамант, от червено и бяло стъкло, стойките с копия, мечове и бойни чукове.
— Нека дойдат. Това място може да издържи срещу петдесет пъти повече от нас, стига да сме добре запасени. И казвате, че има проход навън до морето?
— Да. Скрито заливче под скалата, пристанът се появява само при отлив. — Но Конингтън нямаше намерение да ги остави „да дойдат“. Гарваново гнездо беше здраво, но малко и докато стояха тук, те също щяха да изглеждат малки. Но наблизо имаше друг замък, много по-голям и несъкрушим. „Него вземи и кралството ще потрепери.“ — Трябва да ме извините, капитан-генерал. Милорд баща ми е погребан под септата, а от много години не съм се молил за него.
— Разбира се, милорд.
Но след като се разделиха, Джон Конингтън не тръгна към септата. Стъпките му го отведоха на покрива на източната кула, най-високата в Грифонов полог. Докато се изкачваше, си спомни предишни изкачвания — стотици с милорд баща си, който обичаше да стои горе и да гледа над гори, скали и море и да знае, че всичко, което вижда, принадлежи на дома Конингтън, и едно (само едно!) с Регар Таргариен. Принц Регар се връщаше от Дорн и със свитата си се бе задържал тук за две седмици. „Толкова млад беше тогава, а аз — още по-млад. Момчета, и двамата.“ На пира в чест на гостите принцът беше взел арфата си със сребърните струни и им посвири. „Песен за любов и смърт — спомни си Джон Конингтън, — и всички жени в залата плачеха, когато остави арфата.“ Не мъжете, разбира се. В никакъв случай баща му, чиято единствена любов беше земята. Лорд Армънд Конингтън цяла вечер се бе мъчил да спечели принца на своя страна в спора си с лорд Мориген.