Вратата към покрива на кулата бе клеясала — явно никой не я беше отварял от години. Наложи се да натисне с рамо и да я отвори със сила. Но когато излезе на високите бойници, гледката беше точно толкова опияняваща, колкото я помнеше: стръмнината с изваяните й от вятъра скали и разядени шпилове, морето долу, ръмжащо и бушуващо в подножието на замъка като неспокоен звяр, безкрайни левги небе и облаци, гората с есенните й цветове.
— Земите на баща ти са красиви — беше казал принц Регар, застанал точно където Джон стоеше сега. А той, някогашното момче, бе отвърнал:
— Един ден всички ще са мои.
„Сякаш това можеше да впечатли принц, наследник на цялото кралство, от Арбор до Вала.“
Грифонов полог наистина стана негов след време, макар и само за няколко кратки години. Оттук Джон Конингтън бе управлявал просторни земи, простиращи се на много левги на запад, север и юг, също както баща му и бащата на баща му преди него. Но баща му и бащата на баща му никога не бяха губили земите си. Той беше. „Издигнах се твърде високо, обичах твърде силно, дръзнах твърде много. Опитах се да хвана звезда, надцених се и паднах.“
След Битката на камбаните, когато Ерис Таргариен го бе лишил от всички титли и го беше пратил в изгнание в безумен пристъп на неблагодарност и подозрителност, земите и лордството бяха останали в дома Конингтън, предадени на братовчед му сир Роналд, същия, когото Джон бе направил свой кастелан, когато отиде в Кралски чертог на гости на принц Регар. Робърт Баратеон бе довършил унищожението на грифоните след войната. На братовчед му Роналд бе позволено да запази замъка и главата си, но загуби титлата си и стана просто Рицарят на Грифонов полог, а девет десети от земите му бяха отнети и раздадени на съседни лордове, подкрепили претенцията на Робърт.
Роналд Конингтън беше умрял преди години. Сегашният Рицар на Грифонов полог, синът му Ронет, според сведенията бе заминал на война в Речните земи. И толкова по-добре. Опитът на Джон Конингтън показваше, че хората се готови да се бият за неща, които чувстват като свои, та дори да са неща, спечелени с кражба. А и не го радваше мисълта, че ще отпразнува връщането си с убийството на свой близък. Бащата на Ронет Червения бързо се беше възползвал от пропадането на лорд братовчед си, вярно, но синът му беше дете по това време. Джон Конингтън дори не мразеше покойния сир Роналд. Вината си беше негова.
Беше загубил всичко при Каменна септа, в своята арогантност.
Робърт Баратеон се криеше някъде в града, ранен и сам. Джон Конингтън бе научил това, а също така знаеше, че главата на Робърт, набучена на копие, ще сложи край на бунта, там и веднага. Беше млад и изпълнен с гордост. И как не? Крал Ерис го бе назначил за своя Ръка, дал му беше армия и той възнамеряваше да се докаже достоен за тази чест, за обичта на Регар. Щеше лично да убие бунтовния лорд и да всече място за себе си във всички истории на Седемте кралства.
Тъй че нахлу в Каменна септа, затвори града и започна да търси. Рицарите му минаваха от къща на къща, разбиваха всяка врата, надничаха във всяко мазе. Дори беше пратил хора да изпълзят по каналите, но въпреки всичко Робърт се беше отървал. Хората на града го криеха. Местеха го от едно скривалище в друго, винаги на стъпка пред хората на краля. Целият град беше гнездо на предатели. Накрая бяха скрили узурпатора в един бардак. Що за крал можеше да е това, да се крие зад женски поли? Но докато търсенето се проточваше, Едард Старк и Хостър Тъли щурмуваха града с бунтовническа армия. Последваха камбани и битка, а Робърт излезе от бардака си с меч в ръка и за малко не посече Джон на стъпалата на старата септа, дала името на градчето.
Години след това Джон Конингтън си повтаряше, че не е виновен, че е направил всичко, което е можело да се направи. Войниците му претърсиха всяка дупка и коптор, предлагаше опрощения и награди, взимаше заложници, окачваше ги в клетки за врани и се кълнеше, че няма да получат нито храна, нито вода, докато не му доведат Робърт. Всичко — напразно.
— Самият Тивин Ланистър нямаше да може да направи повече — беше настоял една нощ пред Черното сърце, в първата година на изгнанието им.
— Точно тук грешиш — беше отвърнал Майлс Тойн. — Лорд Тивин изобщо нямаше да се занимава с търсене. Щеше да изгори онова градче с всичко живо в него. Мъже и момчета, кърмачета, благородни рицари и свети септони, прасета и курви, плъхове и бунтовници, щеше всичките да ги изгори. А след като пламъците угаснат и остане само пепел и въглени, щеше да прати хората си да намерят костите на Робърт Баратеон. След това, като дойдеха Старк и Тъли с войската си, щеше да предложи опрощение и на двамата, а те щяха да коленичат и да се върнат по домовете си с подвити опашки.