— Дошло ли е времето да вдигнем знамето му? — попита Пийзи.
— Още не. Нека Кралски чертог да си мисли, че това не е нищо повече от един лорд изгнаник, върнал се у дома с няколко наети меча да си възстанови рожденото право. Стара семейна история. Дори ще напиша на крал Томен, ще го заявя и ще помоля за опрощение и възстановяване на земите и титлите ми. Това ще им даде повод за размисъл за известно време. А докато се двоумят, тайно ще известим възможни приятели в Бурните земи и Предела. И Дорн. — Това беше съдбоносната стъпка. По-дребни лордове можеше да се присъединят към каузата им от страх да не пострадат или от надежда за печалба, но само принцът на Дорн имаше силата да се опълчи на дома Ланистър и съюзниците му. — Над всичко друго трябва да спечелим Доран Мартел.
— Едва ли — каза Стрикланд. — Дорнецът се плаши и от сянката си. Трудно може да го нарече човек смел.
„Не повече от теб.“
— Принц Доран е предпазлив човек, вярно. Никога няма да се съюзи с нас, освен ако не е сигурен, че ще победим. Тъй че за да го убедим, трябва да покажем силата си.
— Ако Пийки и Реките успеят, ще контролираме по-голямата част от нос Гняв — възрази Стрикланд. — Четири замъка за четири дни, това е великолепно начало, но все още разполагаме само с половината си сила. Трябва да изчакаме останалите си хора. Липсват ни и коне, и слоновете. Аз казвам да изчакаме. Събираме силата си, печелим на своя страна няколко дребни лорда, Лисоно Маар пуска шпионите си и научаваме каквото можем за враговете си.
Конингтън изгледа хладно пълния капитан-генерал. „Този не е Черно сърце, нито Черна стомана, нито Мелис. Ще чака ако може всичките седем ада да замръзнат, вместо да рискува да се опари.“
— Не прехвърлихме половин свят, за да чакаме. Най-добрият ни шанс е ако ударим здраво и бързо, преди Кралски чертог да е разбрал кои сме. Смятам да взема Бурен край. Несъкрушима крепост и последната опора на Станис Баратеон на юг. Вземем ли я, ще имаме сигурна база, където можем да се оттеглим, ако потрябва, а спечелването й ще докаже силата ни.
Капитаните на Златната дружина се спогледаха.
— Щом Бурен край още се държи от верни на Станис хора, ще я вземем от него, не от Ланистърите — възрази Брендел Бърн. — Защо не се съюзим с него срещу тях?
— Станис е брат на Робърт, от същата пасмина, която свали дома Таргариен — напомни му Джон Конингтън. — Нещо повече, той е на хиляда левги оттук, с жалката си сила, която все още командва. Цялото кралство е помежду ни. Ще ни отнеме половин година само да стигнем до него, а той няма нищо, което да ни предложи.
— Ако Бурен край е толкова несъкрушим, как смяташ да го завземеш? — попита Мало.
— С хитрост.
Хари Стрикланд Бездомника не се съгласи.
— Трябва да изчакаме.
— Ще изчакаме. — Джон Конингтън стана. — Десет дни. Не повече. Толкова ще ни трябва, за да се подготвим. На заранта на единайсетия ден тръгваме за Бурен край.
Принцът дойде при тях след четири дни начело на колона от сто конници. Три слона се тътреха в ариергарда. Лейди Лемор беше с него, облечена отново в белия халат на септа. Пред тях яздеше сир Роли Дъкфилд, със спускащо се от раменете му снежнобяло наметало.
„Стабилен мъж, и верен — помисли Конингтън, докато гледаше как Дък слиза от коня, — но неподходящ за Кралската гвардия.“ Беше направил всичко по силите си да разубеди принца да даде това наметало на Дъкфилд. Изтъкваше, че може би ще е най-добре тази чест да се запази за по-велики и прочути воини, чиято вярност ще добави блясък към каузата им, и за по-младите синове на велики лордове, чиято подкрепа ще им трябва в предстоящата борба. Но момчето бе непреклонно.
— Дък ще загине за мен, ако потрябва — така каза, — и само това искам в своята Кралска гвардия. Кралеубиеца беше велик и прочут воин, и син на велик лорд също така.
„Поне го убедих да остави другите шест места свободни, иначе Дък щеше да си има шест патета, едно от друго по-подходящи.“
— Доведете негово височество в дневната ми — заповяда той. — Веднага.
Но принц Егон Таргариен изобщо не беше толкова послушен, колкото Младия Гриф. Мина близо час, преди най-сетне да се появи в дневната, с Дък до него.
— Лорд Конингтън. Замъкът ви ми харесва.
„Земите на баща ти са красиви“ бе казал той. Вятърът развяваше сребристата му коса, а очите му бяха тъмнолилави, по-тъмни, отколкото на това момче.
— На мен също, ваше височество. Моля, седнете. Сир Роли, засега няма да се нуждаем повече от вас.