От деветнайсет дни бяха на три дни път от Зимен хребет. „Сто левги от Дълбоки лес до Зимен хребет. Триста мили полет на гарван.“ Но не бяха гарвани, а бурята беше неумолима. Всяка сутрин Аша се събуждаше с надеждата, че може би най-сетне ще види слънцето, но виждаше само поредния снежен ден. Бурята беше погребала всяка колиба и коптор под могила мръсен сняг, преспите скоро щяха да затрупат и дългата къща на селцето.
А нямаше никаква храна освен издъхващите им от глад и студ коне, рибата от езерата (все по-малко от ден на ден) и жалкия дивеч, който можеха да намерят в тези студени и мъртви гори. След като кралските рицари и лордове взимаха за себе си лъвския пай от конското месо, за простите войници оставаше от малко по-малко. Нищо чудно, че бяха започнали да ядат мъртвите.
Аша се беше ужасила като всички останали, когато Мечката й каза, че са хванали четирима от мъжете на Пийзбъри да секат един от войниците на покойния лорд Фел. Режели парчета плът от бедрата и задника му, докато едната му ръка се въртяла на шиш. Но не можеше да се преструва на изненадана. Четиримата не бяха единствените, вкусили човешка плът по време на този убийствен поход — бяха само първите разкрити.
Четиримата на Пийзбъри щяха да платят за този свой пир с живота си, по заповед на краля… а изгарянето им щяло да сложи край на бурята, твърдяха хората на кралицата. Аша Грейджой не вярваше в червения им бог, но все пак се молеше дано да са прави. Иначе щеше да има още клади и сърдечното желание на сир Клейтън Съгс можеше да се сбъдне.
Сир Клейтън изведе напред четиримата плътоядци — голи, с вързани отзад ръце. Най-младият плачеше, докато залиташе в снега. Други двама вървяха все едно, че вече са мъртви, забили погледи в земята. Аша се изненада, като видя колко обикновени изглеждат. „Никакви чудовища не са. Най-обикновени хора.“
Най-старият беше сержантът им. Само той бе непокорен и ръсеше отрова по хората на кралицата, докато го бутаха напред с копията си.
— Майната ви на всички, майната му на червения ви бог. Чуваш ли ме, Фаринг? Великаноубиец? Смях се, когато шибаният ти братовчед умря, Годри. Трябваше и него да изядем, толкова хубаво миришеше, когато го опекохме. Бас слагам, момчето беше сладко и крехко. Сочно. — Удар с тъпия край на копие го събори на колене, но не го усмири. Когато се вдигна, изплю кръв и счупени зъби и продължи: — Курът е най-вкусната част, с коричка от огъня. Тлъста наденичка. — Продължи да реве дори когато го овързаха с веригите. — Корлис Пени, ела тука бе. Що за име е това, Пени? Толкова ли взимаше майка ти? А ти, Съгс, проклето копеле, ти…
Сир Клейтън не каза нито дума. Бързо посичане разпра гърлото на сержанта и обля гърдите му с кръв.
Плачещият заплака още по-силно, тялото му се тресеше с всеки хлип. Беше толкова слаб, че Аша можеше да преброи всяко ребро.
— Не — замоли ги той, — моля ви, той беше умрял, беше умрял, а бяхме гладни, моля ви…
— Сержантът беше умният — каза Аша на Али Мормон. — Предизвика Съгс да го убие. — Зачуди се дали същата хитрост ще подейства отново, ако дойде нейният ред.
Четирите жертви бяха оковани гръб до гръб, по двама на кол. Увиснаха там, трима живи и един мъртъв, докато поклонниците на огнения бог струпат цепеници и съчки в краката им; след това поляха куповете с масло. Трябваше да побързат. Снегът както винаги валеше тежко и дървото скоро щеше да прогизне.
— Къде е кралят? — попита сир Корлис Пени.
Преди четири дни един от личните скуайъри на краля се беше предал на студа и глада, момче на име Браян Фаринг, близък на сир Годри. Станис Баратеон стоя с мрачно лице пред погребалната клада, когато предадоха тялото на момчето на пламъците. След това се беше оттеглил в наблюдателната си кула. Не беше излизал оттогава… макар да го зърваха от време на време на покрива на кулата, очертан на фона на сигналния огън, който гореше там ден и нощ. „Говори с червения бог“, казваха някои. „Вика лейди Мелисандра“, настояваха други. Тъй или иначе, според Аша Грейджой кралят беше отчаян и се молеше за помощ.
— Канти, иди намери краля и му кажи, че всичко е готово — каза сир Годри на един войник.
— Кралят е тук — чу се гласът на Ричард Хорп.
Над бронята сир Ричард носеше ватирания си жакет, извезан с трите пеперуди „мъртвешка глава“ на поле от пепел и кост. Крал Станис вървеше до него. Зад тях, мъчейки се да не изостане, куцукаше Арнолф Карстарк с тоягата си от черен трън. Лорд Арнолф ги беше намерил преди осем дни. Беше довел със себе си син, трима внуци, четиристотин копия, четирийсет стрелци, дузина конници с пики, майстер и кафез с гарвани… но с провизии едва колкото да изхранят хората му.