От двете страни на залата бяха разпънати пейки и маси, с място за петдесет души… макар че вътре се бяха сместили два пъти повече. По средата на пръстения под бяха изкопали ров за огън, с ред отвори за дима горе в покрива. Вълците бяха насядали от едната страна на рова, рицарите и южняшките лордове — от другата.
Южняците изглеждаха окаяно — измършавели и с изпити лица, някои пребледнели и болнави, други — със зачервени обрулени от вятъра лица. За разлика от тях, северняците изглеждаха в цветущо здраве, едри червендалести мъже с гъсти като храсти бради, облечени в тежки кожи и желязо. И те сигурно бяха измръзнали и гладни, но походът за тях бе минал по-леко с издръжливите им на студ гарони и мечите лапи.
Аша смъкна кожените си ръкавици и изохка, щом раздвижи пръстите си. Болка прониза краката й, докато замръзналите й ходила се стопляха. При бягството си селяните бяха оставили много сух торф и въздухът бе изпълнен със синкав дим и силна землиста миризма.
Сир Джъстин им намери места и донесе вечерята — ейл и конски мръвки, овъглени отвън и червени отвътре. Аша отпи глътка ейл и ги нападна. Порцията беше по-малка от последния път, когато бе хапвала, но стомахът й все пак изръмжа от миризмата.
— Благодаря, сир — каза възпитано; кръв и мазнина се стичаха по брадичката й.
— Джъстин. Настоявам. — Маси наряза месото си на късчета и набоде едно с камата си.
Уил Фоксглоув разправяше как Станис щял да поднови похода си към Зимен хребет след три дни. Чул го от устата на един от конярите, които се грижеха за конете на краля.
— Негово величество е видял победа в огньовете си — каза Фоксглоув, — победа, за която ще се пее хиляда години, в лордски замък и в селска колиба.
Джъстин Маси вдигна очи от конското си.
— Студеното броене нощес стигна осемдесет. — Измъкна хрущял от зъбите си и го хвърли на близкото псе. — Ако тръгнем, ще мрем със стотици.
— Ще умрем с хиляди, ако стоим тук — каза сир Хъмфри Клифтън. — Напираме или мрем, така казвам аз.
— Напираме и мрем, отговарям аз. А ако стигнем до Зимен хребет, какво? Как го взимаме? Половината ни мъже са толкова слаби, че едва могат да местят краката си. Да катерят стените ли ще ги пратиш? Да строят обсадни кули?
— Трябва да останем тук, докато се оправи времето — каза сир Ормънд Уайлд, стар рицар с мъртвешки бледо лице. Аша беше чула слухове, че някои войници залагат кой от големите рицари и велики лордове ще е следващият умрял. Сир Ормънд се бе очертал като явен фаворит. „А колко пари са заложени на мен, чудно? Може би все още има време да спечеля залог.“ — Тук поне имаме някакъв подслон — настоя Уайлд. — А и риба има в езерата.
— Много малко риба и прекалено много рибари — каза навъсено лорд Пийзбъри. Имаше причина да се въси. Сир Годри току-що бе изгорил негови хора, а някои в същата тази зала ги бяха чули да говорят, че самият Пийзбъри знаел какво правят и може би дори е споделял пировете им.
— Лордът е прав — избоботи Нед Горите, един от съгледвачите от Дълбоки лес. Безносия Нед го наричаха; беше загубил върха на носа си от замръзване преди две зими. Горите познаваше вълчия лес по-добре от всички. И най-гордите лордове на краля се бяха научили да слушат, когато заговореше. — Знам ги тия езера. Налазихте ги като личинки труп, със стотици. Толкова дупки насякохте, че е истинско чудо как не пропаднахте. Край острова някои места приличат на сирене, наядено от плъх. — Поклати глава. — Езерата свършиха. Изловихте им рибата.
— Още една причина да тръгнем — настоя Хъмфри Клифтън. — Ако ни е съдено да мрем, да умрем поне с меч в ръка.
Същият аргумент като предната нощ и нощта преди нея. „Настъпваме и мрем, оставаме тук и мрем, отстъпваме и мрем.“
— Мри, щом толкова искаш, Хъмфри — рече Джъстин Маси. — Колкото до мен, мисля да доживея да видя още една пролет.
— Някои биха могли да нарекат това страхливост — отвърна му лорд Пийзбъри.
— По-добре страхливец, отколкото човекоядец.
Лицето на Пийзбъри се изкриви от гняв.
— Ти…
— Смъртта е част от войната, Джъстин. — Сир Ричард Хорп беше застанал на входа, тъмната му коса бе мокра от топящия се сняг. — Които тръгнат с нас, ще имат дял от цялата плячка, която вземем от Болтън и копелето му, и още по-голям дял от вечната слава. Които са много слаби да тръгнат, ще трябва да се погрижат сами за себе си. Но имате думата ми, ще им пратим храна, щом вземем Зимен хребет.