А старецът вдигна очи и каза:
— Сестро. Виж. Този път те познах.
Сърцето на Аша подскочи.
— Теон?!
Устните му се изпънаха назад в нещо, което може би трябваше да е усмивка. Половината му зъби ги нямаше, а останалите бяха изпочупени.
— Теон — повтори той. — Името ми е Теон. Човек трябва да помни името си.
Виктарион
Морето беше черно, а луната — сребърна, когато Железният флот връхлетя върху плячката.
Забелязаха я в теснините между Острова на кедрите и скалистите хълмове на сушата на Ащапор, точно както им беше казал черният жрец Мокоро.
— Гхискари — извика Лонгуотър Пайк от вранското гнездо и Виктарион Грейджой излезе на палубата. Скоро видя галерата и дългата бяла диря след нея, блеснала на лунната светлина като белег през морето.
„Не е боен кораб. Търговска галера, и голяма.“ Щеше да е чудесна плячка. Даде сигнал на капитаните си да я подгонят. Щяха да я вземат на абордаж.
Капитанът на галерата вече бе осъзнал бедата, която го грозеше. Промени курса на запад към Острова на кедрите, може би с надеждата да се скрие в някое заливче или да примами преследвачите си в назъбените скали покрай североизточния бряг. Но галерата му бе тежко натоварена, а вятърът бе попътен за железнородените. „Скръб“ и „Желязна победа“ пресякоха курса й, а бързият „Врабчар“ и подвижният „Танцуващи пръсти“ се понесоха зад нея. Дори тогава гхискарският капитан не се отказа. Когато „Ридание“ настигна плячката, отърка се в бакборда и натроши греблата й, бяха толкова близо до обитаваните от призраци руини на Гозаи, че можеха да чуят крясъците на маймуните. Светлината на ранното утро вече къпеше порутените пирамиди на града.
Плячката им се казваше „Гхискарска зора“, каза капитанът й, след като го доведоха при Виктарион във вериги. Беше от Нов Гхиз и се връщаше там през Юнкай след търговия в Мийрийн. Не говореше нито един свестен език, а само гърления гхискарски, пълен с ръмжащи и съскащи звуци, най-гадния език, който Виктарион Грейджой беше чувал. Мокоро превеждаше думите му на Общата реч на Вестерос. Войната за Мийрийн беше спечелена. Драконовата кралица беше мъртва и градът се управляваше от гхискарец, някой си Хиздар.
Виктарион заповяда да му отрежат езика затова, че излъга. Денерис Таргариен не беше мъртва. Мокоро го бе уверил, че червеният му бог Р’хлор му бил показал лицето й в свещените си огньове. Виктарион не понасяше лъжи, така че заповяда да вържат ръцете и краката на гхискарския капитан и да го хвърлят през борда като жертвен дар на Удавения бог.
— Твоят червен бог ще получи своето — обеща на Мокоро, — но в моретата властва Удавения бог.
— Няма други богове освен Р’хлор и Другия, чието име не бива да се изрича.
Жрецът магьосник беше облечен в черно, с много малко златна нишка на яката, ръкавите и полите на халата. Нямаше червен плат на борда на „Желязна победа“, но и не подобаваше Мокоро да обикаля по палубата в зацапаните със сол дрипи, в които Полевката го бе измъкнал от морето, тъй че Виктарион бе заповядал на Том Плавея да му ушие нов халат от каквото има подръка и дори бе дал няколко от туниките си за целта. В черно и златно бяха, защото гербът на дома Грейджой бе златен кракен на черно поле, а знамената и платната на корабите им бяха същите. Пурпурните и алени халати на червените жреци бяха чужди за железнородените и Виктарион се надяваше хората му да приемат Мороко по-леко, ако е облечен в цветовете на Грейджой.
Напразни надежди. Облечен в черно от глава до пети, с маска от червени и оранжеви пламъци, татуирани по лицето, жрецът изглеждаше още по-зловещо. Моряците се дърпаха настрана, щом тръгнеше по палубата, и плюеха, ако сянката му случайно паднеше върху тях. Дори Полевката, който бе извадил червения жрец от морето, подканяше Виктарион да го даде на Удавения бог.
Но Мокоро познаваше тези чужди брегове така, както не ги познаваше никой железнороден, и познаваше и тайните на драконовата раса. „Вранското око държи магьосници, защо да нямам и аз?“ Черният му чародей беше по-могъщ от тримата на Юрон заедно. Мократа коса можеше да не одобри, но и той, и неговата благочестивост бяха далече.