Тази нощ корабите на Железния флот наброяваха шейсет.
Чуждите платна ставаха все по-обичайни на север от Йарос. Бяха много близо до Юнкай и крайбрежието от Жълтия град до Мийрийн щеше да гъмжи от търговски и снабдителни съдове, тъй че Виктарион изтегли Железния флот в по-дълбоки води, докато сушата не се скри от погледа им. Дори тук обаче щяха да се натъкват на други кораби.
— Никой да не се измъкне, за да предупреди враговете ни — заповяда железният капитан.
Никой не се измъкна.
Морето беше зелено, а небето сиво на заранта, когато „Скръб“, „Момичето на воина“ и „Желязна победа“ на Виктарион плениха робска галера от Юнкай във водите право на север от Жълтия град. В трюмовете й имаше двайсет напарфюмирани момчета и осемдесет момичета, предназначени за домовете за удоволствия в Лис. Екипажът й не беше и помислил, че може да го сполети беда толкова близо до родния бряг, така че железнородените я завзеха без голямо усилие. Носеше името „Благосклонната девица“.
Виктарион изкла търговците на роби, а след това прати долу мъжете си, за да свалят оковите на гребците.
— Сега гребете за мен. Гребете здраво и ще благоденствате.
Момичетата раздели между капитаните си.
— Лисенците щяха да ви направят курви — каза им, — но ние ви спасихме. Сега трябва да обслужвате само един мъж вместо много. Тези, които задоволят капитаните си, може да бъдат взети за солени жени и ще са на почит.
Напарфюмираните момчета върза във вериги и хвърли в морето. Бяха неестествени същества и корабът замириса по-добре, след като го разчистиха от тях.
За себе си взе седемте най-отбрани момичета. Една имаше червено-златна коса и лунички на циците. Една се бръснеше навсякъде. Една беше с кафява коса и кафяви очи, плаха като мишле. Една имаше най-големите гърди, които бе виждал. Петата беше дребно същество с права черна коса и златиста кожа. Очите й бяха с цвета на кехлибар. Шестата беше бяла като мляко, със златни халки на зърната и срамните устни, а седмата беше черна като мастило от сепия. Търговците на роби от Юнкай ги бяха обучили в изкуството на седемте въздишки, но не за това ги поиска Виктарион. Смуглата жена стигаше да утоли апетита му, докато стигне до Мийрийн и вземе кралицата си. Никой мъж няма нужда от свещи, щом го чака слънцето.
Галерата прекръсти на „Писъкът на роботърговеца“. С нея корабите на Железния трон станаха шейсет и един.
— Всеки кораб, който пленим, ни прави по-силни — каза Виктарион на железнородените, — но оттук насетне ще става по-тежко. Утре или вдругиден сигурно ще срещнем бойни кораби. Навлизаме във водите на Мийрийн, където ни чакат флотите на враговете ни. Ще срещнем кораби от всичките три Свободни града, кораби от Толос, Елирия и Нов Гхиз, дори кораби от Карт. — Умишлено премълча за зелените галери на Стар Волантис, които със сигурност вече плаваха из Залива на скръбта. — Тези роботърговци са кекави същества. Видяхме как бягат пред нас, чухме как хленчат, щом ги подложим на меча. Всеки от вас струва колкото двайсет от тях, защото само ние сме изковани от желязо. Помнете това следващия път, когато зърнем платна на роботърговци. Бъдете безмилостни и не очаквайте пощада. Защо ни е пощада? Ние сме железнородените и два бога гледат над нас. Ще пленим корабите им, ще съкрушим надеждите им и ще окъпем залива им в кръв.
Мощен вик последва думите му. Капитанът отвърна с кимване, с мрачно лице, а след това заповяда да доведат на палубата седемте момичета, които бе взел, най-хубавите от всички, които бяха намерили на борда на „Благосклонната девица“. Целуна всяко по бузите и им каза за високата чест, която ги чака, макар те да не разбраха думите му. След това заповяда да ги качат на рибарския кеч, който бяха пленили, да отсекат въжетата му и да го запалят.
— С този дар на невинност и красота почитаме и двамата богове — заяви той, докато бойните кораби на Железния флот гребяха покрай горящия кеч. — Нека тези момичета се преродят в светлината, неомърсени от тленна похот, или да слязат във водните палати на Удавения бог, за да пируват, да танцуват и да се смеят, докато моретата не пресъхнат.
Към края, преди димящият кеч да бъде погълнат от морето, на Виктарион Грейджой му се стори, че воплите на седемте прелестни същества се сляха в радостна песен. Тогава ги връхлетя силен вятър, вятър, който изду платната и ги понесе отново на североизток и север, към Мийрийн и неговите пирамиди от многоцветни тухли. „На крилете на песен летя към теб, Денерис“, помисли железният капитан.